Сърцето ми се стопля и ми се приисква да не съм разигравала драми.
Момчетата продължават по алеята към пансиона.
Уил ми протяга ръка и ми помага да стана от тревата.
― Нали не възразяваш да отида?
Осъзнавам, че би се отказал от всичко, за да се почувствам по-добре.
― Разбира се, стига да се върнеш по-късно.
― О, това не се променя!
Прегръща ме през кръста и двамата тръгваме, крачейки в съвършен синхрон.
― Забавлявай се! Все пак е 1930! Неколцина гребци едва ли могат да забъркат голяма каша?
За да убия времето, следобед подреждам стаята, изпирам мръсните дрехи и се опитвам да внеса ред в мислите си. На вечеря ям бавно печеното пиле, варените картофи и задушения грах, за да не стоя сама в стаята. Иска ми се времето да забърза ход и Уил да се върне по-скоро при мен.
На връщане си проверявам пощенската кутия. Отварям я и след толкова седмици стъписана откривам тънък плик. Грабвам го и поглеждам адреса на подателя: Руби Фелпс, Рио, Уисконсин.
― Да! ― стисвам писмото до пазвата си и на бегом се прибирам в стаята.
Скачам върху леглото и разкъсвам плика. Почеркът е ювелирен, буквите ― изящно закръглени.
Скъпа Абигейл,
Надявам се това писмо да те свари в добро разположение. Сигурно си заминала през лятната ваканция. Дано ти препратят писмото.
Извинявай, че не ти писах по-рано, но в манастира бях откъсната от външния свят. Да, бях в манастир. Омразната ми мащеха ме прати право в манастир в Чикаго, където приемат момичета като мен.
Звучи ужасно, но повечето сестри бяха мили. Трудното беше, че не мога да изпратя вест на Уолтър. На два пъти опитах да му напиша писмо, но игуменката ме разкри и ми наложи допълнително време за покаяние.
Синът ми се роди миналия четвъртък. Най-красивата гледка, която някога съм виждала! Позволиха ми да го прегърна само за няколко минути, но ще запазя този най-скъп спомен до края на дните си. Умолявах да ми позволят да го задържа. Уви! Отговориха ми, че дете, създадено в грях, винаги ще носи петно, и при никакви обстоятелства не може да остане при мен. Плаках, когато ми го взеха, плача и сега всяка нощ и копнея да го прегърна.
Лекарят ми съобщи, че ще отглеждат детето в сиропиталище, докато го осиновят. Позволи ми обаче да му дам име и да му оставя спомен от мен. Кръстих сина си на баща му ― Уолтър Колтън Смит ― и му написах писмо. Казах му, че го обичам и никога няма да го забравя.
Моля се скоро да го осинови любящо семейство и детството му да е по-щастливо от моето. Вярвам, че ще постигне много, и се надявам някой ден да го открия (или той мен), но едва ли е възможно. Новите му родители сигурно ще променят името му. Сърцето ми е опустошено, но не ми остава друго, освен да продължа напред.
Бащата на Уолтър се възстановява бавно, ала най-сетне се изправи на крака. След няколко дни Уолтър ще дойде да ме вземе и ще се оженим, независимо какво мислят родителите ни. Животът ни обаче винаги ще е пуст без изгубения ни син.
Извинявам се за дългото писмо, но нямах с кого да споделя скръбта си. Благодаря ти за сърдечното приятелство, никога няма да го забравя. Надявам се, че с Уил най-после сте излезли на среща. Той изглежда прекрасно момче.
С най-добри пожелания,
Руби
Не откъсвам поглед от писмото. Бабо, това е изгубеният ти брат!
Отварям кутията за шапки и изваждам снимката на баба с родителите й, Руби и Уолтър. После бръквам по-навътре и намирам снимката на монахинята. Взирам се в деликатните черти и милото изражение и осъзнавам, че монахинята е Руби. С черните одежди обаче е неузнаваема.
Това е моето семейство. Вземам писмото и го прочитам още веднъж. Произнасям мислено името на бебето ― Уолтър Колтън Смит. Защо ми звучи познато?
Напрягам ум. Уолтър Колтън Смит? Снова из стаята, повтаряйки си го пак и пак. Смит е често срещана фамилия, а единственият Смит, за когото се сещам, е… професорът.
Замръзвам. Наричаше се Смити. Едва ли е собственото му име. После си спомням табелата в Стърлинг Хол ― У. К. Смит ― и плочата над входа на библиотеката по физика ― У. К. Смит.
Какво, за бога… Пресмятам възрастта на професора. Съдейки по първата ни среща, определено може да е роден през 1930. А и нали сам ми каза, че е отгледан в сиропиталище в Чикаго?
Невероятно! Смити сигурно е братът на баба! Присядам шокирана на ръба на леглото. Лично аз ги запознах през онзи ден във фоайето точно след погребението на Руби!
Простенвам тихичко и прегръщам писмото. Професорът, с когото се срещнах в самото начало, ми е… Какво? Прачичо! Представям си как го видях за пръв път ― благия му, търпелив поглед, решимостта да ми помогне. Спомням си как изглеждаше все по-млад, докато накрая попаднах на непохватния, неуверен първокурсник.