― Моля ви, полицай. Съжалявам. Ще се държа прилично. Обещавам.
― Късно е, синко. Няколко часа под ключ ще ти се отразят добре на обноските.
Уил ме поглежда ужасен.
― Много съжалявам.
― Пуснете го! Не го направи от лошо сърце ― примолвам се на първия полицай, който потрива брадичка.
― Госпожице, не е зле да внимавате с кого се събирате. Хайде, влизайте вътре. Не бива да флиртувате с такива мъже.
― Идвам с теб! ― казвам на Уил, макар да съм облечена с раздърпаната тениска и срязаното долнище на анцуг на отбора по гребане.
― Госпожице, напомням ви отново, че трябва да спазвате вечерния час. Никъде няма да ходите през нощта. Готов съм да събудя директорката на пансиона, ако пожелаете.
Потръпвам при мисълта да се срещна с госпожица Пийбоди. Отстъпвам назад.
― Не, сър, не я будете.
Преди да измисля друго, полицаите сграбчват Уил за лактите и го повличат напред.
― Уил, обещавам да не заспивам!
Той ме поглежда отчаян и сърцето ми се свива.
― Извинявай, Аби!
Полицаите го повеждат по хълма и той се изгубва в мрака.
Изкачвам се бавно по задното стълбище и влизам в стаята си. За пръв път от два месеца ще съм сама през нощта. Не съм готова за това. С натежало сърце се облягам на студената стена и се заричам да дочакам будна утрото.
20
Ярка слънчева светлина облива лицето ми. Първата ми мисъл е за Уил. Отварям очи и виждам Джада ― спи в леглото си, а плакатът на Бионсе ми се усмихва от стената.
― Не! ― извиквам.
Джада се размърдва.
― Какво има?
Нищо. Всичко.
― Просто сън, няма значение.
Сядам в леглото. Внезапно усещам, че не успявам да си поема дъх. Това е стаята ми, същата както в деня, когато отпътувах във времето. Мобилният ми телефон е върху нощната масичка, лаптопът ― върху бюрото, стилните ми кутии в различни оттенъци на сивото са подредени спретнато по местата си върху етажерката.
Поглеждам към дървената табла, където Уил издълба часовникови стрелки само преди два дни. Знакът е избледнял от времето.
― Кой ден е? ― питам, а сърцето ми се свива, защото съм изгубила Уил.
― Събота ― промърморва сънливо Джада.
Но коя събота? Колко време е минало?
― Имах предвид датата.
― Мм… четвърти септември.
Събудила съм се в деня след партито край огъня, сякаш нищо не се е случило. Сънувала ли съм всичко?
Не е възможно. Беше съвсем истинско. Като юмрук в корема. Знам, че е действителност. Всичко ― баба, професорът, Уил, но какво доказателство имам?
Оглеждам трескаво стаята да открия свидетелство, че съм пътувала. После осъзнавам, че нося дрехите, които Уил ми даде ― тениската и срязаното долнище на анцуг. Поемам си дълбоко дъх. Слава богу, не съм си го измислила. Случило се е наистина. И все пак Уил е сам сред лятото на 1930. Как можах да го допусна? Сърцето ми се преобръща. Изгубих Уил. Затварям очи да не виждам настоящето. Копнеех да се върна у дома, а сега се чувствам вцепенена и посърнала, сякаш едната ми половина е останала в миналото.
О, Уил, какво направих? Представям си го как ме търси на другата сутрин и открива, че съм изчезнала.
Отварям очи и се сблъсквам с реалността. Поглеждам през прозореца, където Карилиън Тауър се издигаше над дърветата. Изгледът ми към кулата пак е препречен от сградата на Факултета по социални науки.
Отдавна мечтаех за това ― да се върна тук. Ала сега съм без Уил и сякаш пак съм изгубена във времето. Къде е той? И как да го намеря?
Трябваше да му оставя бележка за всеки случай. Не се сетих. Каква глупачка съм. Току-що изгубих най-важния човек в живота си. Спомням си обаче, че макар аз да не съм му написала нищо, може би той ми е съобщил какво се е случило с него.
Изравям от дрешника къси панталони и тениска. Обувам си маратонките, хвърлям един поглед към огледалото, сресвам се надве-натри, вземам си студентския пропуск и плетената чанта и излизам.
― Къде отиваш? ― пита Джада, когато отварям вратата.
― Ще се поразходя. Заспивай.
Тичам по целия път, пренебрегвайки болката в хълбока. Намирам пътечката към съкровището на Уил, спирам да си поема дъх и мълком изричам молитва да открия ново съобщение.
След още два завоя се натъквам на оранжева лента около падналото дърво на Уил. Прогнилата върба сега е разложена купчина сред поляната. Спокойната горска тишина нарушават трима души, които разкопават ограденото място.
Втурвам се напред да спра посегателството. Камъкът върху съкровището на Уил е изтъркалян извън ограждението. На неговото място виждам дълбока празна яма. Занемявам.