Отварям уста да попитам Джада кога е успяла да го сложи, но осъзнавам, че в леглото не е тя, а момиче с гъста медноруса коса. Озъртам се и се сепвам. Всичко е различно ― от неоновите пердета до синьото чердже на пода.
Сядам рязко. Какво, по дяволите? Сърцето ми бие лудо. В чия стая съм?
После забелязвам покривката на баба върху леглото и въздишам с облекчение. Сигурно са ми скроили епичен номер.
Кутията за шапки е забутана в ъгъла на леглото, но телефонът и личната ми карта не са върху нощното шкафче. Вместо тях там лежи най-обикновен ключодържател. Къде са ми нещата? Има няколко банкноти и монети. Дървената ми четка за коса е заменена с розов пластмасов гребен; до него стои стар електронен радиочасовник с копчета.
Паниката се връща. Никога не съм виждала тези неща. Дали някой е дошъл, когато съм заспала, и ги е сложил тук? Поглеждам към отворения гардероб; дрехите ми са сменени с други, съвсем различни.
Прекосявам на пръсти стаята и открехвам вратата.
― Какво правиш? ― обажда се сънено блондинката от леглото на Джада.
Подскачам и захлопвам вратата по-шумно, отколкото ми се иска.
― Извинявай ― промърморвам.
Бих предпочела да се измъкна незабелязано.
― Лягай си, Абигейл. Рано е.
Замръзвам. Откъде знае името ми? После забелязвам моя календар на стената, окачен до ретро телефон с бутони.
На него пише: октомври 1980.
Зяпвам и косъмчетата по врата ми се изправят. Е, някой си е дал много труд да ме изиграе. Или сънувам. Трябва да се успокоя и да помисля какво, по дяволите, става. Отварям тихо вратата и излизам. Коридорът е същият, само че стените не са сини. Дъската за съобщения е на мястото си, но всички обяви са различни. В другия край на коридора се появява момиче в розов плюшен халат. Носи пухкави чехли и толкова огромни очила, че покриват половината й лице.
― Здрасти, Абигейл.
Тя се усмихва и ме подминава бързо. Познава ме, но аз съм абсолютно сигурна, че никога през живота си не съм я виждала, и защо всички ме наричат „Абигейл“? Тръгвам след нея.
― Извинявай. Познаваме ли се?
Тя се втренчва в мен, сякаш съм идиот.
― Майтапиш ли се?
― Не. Снощи май са ме упоили с нещо. В главата ми е каша.
Тя ме поглежда поразена.
― Това е ужасно! Кой би го направил?
― Нямам представа. Знаеш ли къде съм била снощи?
― Всички ходихме в „Хедлайнърс“. Беше върхът. Не помниш ли? Добре ли е Линда?
Поглежда угрижено към стаята ми.
― Линда?
― Съквартирантката ти? ― казва бавно тя, все едно съм чужденец, който не разбира езика ― точно както се чувствам.
― А, да. Линда спи ― отговарям, спомнила си момичето в леглото на Джада.
Всичко е с главата надолу. Или сънувам, или съм заспала в друга стая. Обаче това момиче мисли, че снощи съм била в „Хедлайнърс“, а аз не съм и чувала мястото.
Връщам се към стаята си и забелязвам, че на всяка врата има оранжева табелка във формата на тиква с имената на съквартирантите. Вчера имената ни бяха написани върху яркожълти звезди, сякаш сме знаменитости, а не някакви си първокурсници.
Виждам името си на вратата, но вместо „Джада“ пише „Линда“. Нещо изобщо не е наред. Цяла минута ми отнема да схвана, че това съм аз.
Да не би някой да е преместил леглото ми на друг етаж, докато съм спяла? Невъзможно. Номерът на стаята е същият ― 4418.
Влизам пак вътре и се взирам в непознатите дрехи в гардероба ми. Ще се чувствам като крадец, ако ги облека. Не са мои, но не мога да изляза навън в широката университетска тениска, с която си легнах снощи. Преравям чуждите неща и най-сетне избирам дънкови къси панталони. За моя изненада ми прилягат отлично, само дето талията е над пъпа ми, а крачолите ― изрязани. Спирам се на тениска с анимационен герой ― някой си Зиги. Който и да е той.
Грабвам ключодържателя и Линда се размърдва.
― Къде отиваш толкова рано? ― промърморва тя с лице, заровено във възглавницата.
Навън, защото тази зона на здрача ме смразява. Отварям вратата.
― Отивам да закуся.
― Абигейл?
Преглъщам.
―Да.
― Вземи ми мъфин, става ли?
Поглеждам към табелките-тиквички с имената ни.
― Разбира се… Линда.
― Благодаря.
Измъквам се бързо, за да избягам от стаята и сградата.
Слизам по задното стълбище точно до вратата ни. Не искам да срещам студенти по главното. Нямам сили за нови изненади. Излизам през рядко използван страничен вход с изглед към езерото.
Всичко навън изглежда нормално. Слава богу. Дърветата, езерото, Факултетът по социални науки. Поемам си дъх с облекчение и се облягам на каменната стена на сградата, за да събера кураж. Ръцете ми настръхват ― от студеното утро, предполагам, а не от жестокия страх, който се опитвам да овладея.