― Какво правите? ― изтънелият ми глас сепва хората, които копаят.
Вторачват се в мен, сякаш аз съм натрапникът. Минавам под лентата и се приближавам до тях.
Ниско момче с изцапани ръце, стиснало лопата, ми нарежда:
― Не влизай в ограждението. Тук се провеждат разкопки.
― Какво направихте с табакерата?
Оглеждам мястото с надеждата да я видя захвърлена някъде.
Той повдига скептично вежди и поглежда към другите.
― Къде е? Не е ваша!
― На Факултета по антропология е.
Осъзнавам със закъснение, че хората с лопатите сигурно са докторанти.
― Не е. Трябва да я върнете на мястото й.
Свивам ръце в юмруци.
― Нима? За да я вземеш ти ли? ― Той се засмива и ми се приисква да закрещя.
― Някой я е заровил тук неслучайно.
Табакерата е сейфът на Уил; скрил я е тук, за да го чака, независимо в кое време ще се озове.
Докторантът избърсва ръце в работните си панталони.
― Табакерата е от двайсетте. Сигурен съм, че който я е заровил, отдавна е мъртъв.
Думите му пронизват сърцето ми. Уил не може да е мъртъв. Моля се да не е. Сигурно съм пребледняла, защото и тримата се взират напрегнато в мен.
Ниският пристъпва по-близо.
― Какво знаеш за табакерата?
Не се предавам. Какво да кажа? Всичко? Знам, че човекът, който я е заровил, е някъде там, изгубен сред времето. Знам, че вътре има снимки на семейството му; има и една моя. Знам, че Уил е записал номерата на банковите си сметки, до които достъп трябва да има единствено той. Потърквам чело. Боже, какво ще стане, ако тези неща попаднат в ръцете на злонамерени хора?
Не мога обаче да кажа това.
― Замисляли ли сте се от колко десетилетия стои тук това нещо и че може би някои хора знаят за него и го използват, за да разменят съобщения?
Господин Наперен присвива очи.
― Откъде знаеш?
Вече отстъпвам крачка назад. Не съм готова да споделя как съм разбрала за табакерата. Просто искам да я получа.
Момичето от групата не откъсва очи от мен.
― Сигурно е от вестника ― обажда се другото момче. ― Видяла е сниманите писма.
Има снимки? И колко писма са открили? Няма да е същото като да държа писмата на Уил в ръка, но може би е начин да проверя дали ми е оставил нови съобщения.
Момичето започва да прелиства папка.
― Хей, момчета! Тя не ви ли прилича на това момиче?
Показва увеличено копие на снимката, която с Уил си направихме в киното.
Те внимателно поглеждат първо снимката, после мен, преценявайки сходството.
― Как се казваш? ― пита първото момче.
Не ми е до въпроси, на които нямам готов отговор. Как да обясня? Минавам бързо под лентата.
― Чакай! Какво знаеш за табакерата? ― подвиква момичето.
Тръгвам обратно по пътечката. Откраднали са съкровището на Уил. Задъхвам се, но не от тичането. Табакерата няма да е на мястото си, ако той се появи в това време или в друго. Как ще се свържа с него?
По дългия път на връщане се опитвам да измисля план. Непременно искам да видя писмата. Дали хората, които списват вестника, ще ми позволят да ги прочета? Кой ще ми помогне? После се сещам за професор Смит.
Боже, трябва да разбера дали е жив! Подминавам „Лиз Уотърс“ и тръгвам право към Стърлинг Хол, възправен в цялото си величие без никаква следа от ужасния взрив.
Вътре проверявам списъка с кабинети. Няма У. К. Смит. Прочитам имената два пъти за всеки случай. После осъзнавам, че дори да е останал невредим при взрива, сега е старец, ако изобщо е жив.
Отчаяно оглеждам пустия коридор. Изгубих и Уил, и професора. Не мога да се върна, а тук не мога да намеря отговорите на измъчващите ме въпроси.
Във фоайето виждам купчина вестници „Дейли Кардинал“. Заглавната статия е: „Заровено съкровище или фалшификат?“.
Голяма снимка на първа страница показва съдържанието на табакерата: сребърните долари, джобния часовник на бащата на Уил. Виждат се и писмата, но не мога да ги прочета.
Статията продължава на следващите страници. С облекчение откривам увеличените снимки на семейството му и на нас двамата. Притискам вестника до гърдите си. Сега имам частица от Уил.
Излизам навън и сядам на бордюра. Разгръщам вестника и започвам да чета. Има снимка в близък план на първото писмо на Уил до мен. Две други са препечатани в статията. Съкровените ни думи сега са пред очите на всички. Омерзена съм от посегателството.
Моя скъпа Аби,
Току-що те видях през 1961. Беше великолепно и чакането си струваше, но после се скарахме и ти отпътува.
Животът ми опустя. Без теб нищо няма значение. Тревожа се дали си добре. Тази мисъл ме измъчва ден след ден.