Не мога да забравя как дойде разплакана при мен, защото се страхуваше, че ще заминеш. Видях обляното ти в сълзи лице, но не ти повярвах. И сега ми останаха само спомени.
Ако можех да те върна при мен, никога вече не бих допуснал да се разделим. Бъдещето е страшно и несигурно, без надеждата да те открия. Ако прочетеш писмото ми ― моля се да го прочетеш ― искам да знаеш, че любовта ми към теб е неподвластна на времето.
С обич, твой Уил
Избърсвам очи. Уил ми липсва до болка. Защо животът е толкова жесток? Уил е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, а сега го няма. В сърцето ми е зейнала рана, която никога няма да заздравее. Тъгувах за баба, но тя беше прехвърлила осемдесетте, боледуваше. Уил е млад, жизнен, той е моята сродна душа. Преглеждам статията до края и откривам още едно писмо.
Скъпа Аби,
През 1980 те видях в „Хедлайнърс“. Бях там! Богато онова чудовище те целуна, го дръпнах настрани; спорът прерасна в пиянска свада. Ти чу как те викам, озърна се, но не успях да се добера до теб. Докато ме освободят от ареста, вече се зазоряваше и ти беше отпътувала.
Единственото хубаво нещо е, че с професора се сприятелихме и той непрекъснато се опитва да ни помогне. Всеки ден се моля да намеря път към теб.
Вечно твой ― Уил
О, Уил. Бил си толкова близо до мен. И толкова далеч. Прокарвам пръст по името му. Как ще те намеря сега?
Отчаяна прибирам вестника в чантата си и се връщам в „Лиз Уотърс“. Изтощена съм от преживяното. Имам по-малко отговори отпреди.
В стаята обаче откривам, че Джада я няма, но върху възглавницата ми има бележка.
„Търсеше те симпатичен младеж. Помоли да му се обадиш. Спешно е. Явно държеше много да говори с теб. Джада“
Номерът е написан най-отдолу.
Боже! Уил!
Грабвам телефона си и виждам, че батерията е изтощена.
― Не е истина!
Трескаво преравям чекмеджето, изваждам зарядното и го включвам в контакта. Въвеждам номера още щом екранът светва. Звъни три пъти и точно когато си казвам, че ще се включи гласовата поща, чувам мъжки глас:
― Ало?
― Уил?
― Не, Колтън е. Ти ли си, Аби?
Надеждата ми угасва. Бях сигурна, че ме е търсил Уил, но се оказва Колтън, момчето, което ме изпрати от Пикник Пойнт до пансиона през онази нощ, много отдавна, само дето за него всъщност е било вчера.
― Да, как си? ― гледам да прикрия разочарованието си.
― Добре, но имам проблем. Ще ти прозвучи доста странно.
― Целият ми живот е странен. Слушам те.
Сядам върху моето легло и зървам удостоверението за раждане на баба и нейната снимка с мен, паднала от леглото през онази първа нощ. Вдигам ги и документът се оказва точно какъвто го помня ― стар, избледнял, с прокъсан край.
― Моля те да дойдеш на семейното ни събиране с мен.
Откъсвам поглед от листа.
― Какво?
― Знам, знам. Всяка есен родителите ми организират парти в чест на спортния университетски празник. Обадиха се тази сутрин и настояха да не отивам без момиче.
― По-странно нещо не съм чувала.
― Предупредих те. Вчера обаче сподели колко ти липсва семейството, а снощи каза, че ми дължиш услуга, задето те спасих от онзи пияница край огъня. С две думи, съдба.
В ума ми се лутат объркани мисли ― как да разбера какво се е случило с Уил, дали професорът е жив; искам да се обадя на мама, за да чуя гласа й. Но Колтън споменава „съдба“. Защо ли? Той е последният човек, когото видях, преди да отпътувам във времето. Ала не ми е до семейни събирания.
― Не знам…
― Ако се притесняваш да придружиш почти непознато момче, не бой се. Сестра ми Джена и приятелят й ще дойдат с нас. Тя също учи в университета. Обещавам да те върна до четири, за да ти остане свободно време ― казва Колтън.
Напрегната съм. Не искам да напускам кампуса, но нещо в гласа му ме разколебава.
― Ако приема, къде точно ще ходим и кога ще ме вземеш?
― Страхотна си! Мястото не е далеч. В Мидълтън, на петнайсетина минути път. Ще те вземем с колата на сестра ми след четирийсет и пет минути.
― Още не съм готова. Трябва да ти откажа и да те оставя да похитиш някое момиче от улицата.
― Добър опит. ― Той се засмива и смехът му ми припомня колко мило момче е. ― Хайде, оставям те да се подготвиш. Ще те чакаме отпред. Благодаря!
Прекъсва връзката, преди да възразя.
Не мислех да прекарам така деня и не съм сигурна защо се съгласих. Освен случайно вмъкнатата дума „съдба“. Грабвам пухкавата си светлосива хавлия и несесера за баня и изтичвам да си взема душ. Обличам се и леко се гримирам за рекордно време, зарадвана, че разполагам с нормалната си спирала вместо архаичните разкрасители отпреди десетилетия.