С още влажна коса, прибирам телефона в чантата ― плетената ми спътница ― и излизам. Колтън ме чака. Изглежда точно както го помня ― висок, с кафяви очи и предразполагаща приятелска усмивка. Олеква ми да видя познато лице.
― Притесни ли се, че може да не се появя? ― питам го шеговито.
― Никак. Момичетата не ми отказват ― усмихва се доволен той и ме повежда към колата.
― Аби, това е сестра ми Джена, а това е Скот.
Джена е привлекателна брюнетка и бърбори нонстоп по целия път. Изстрелва въпрос след въпрос ― откъде съм, откога познавам Колтън, опитвала ли съм сладоледа в „Бабкок Хол“.
Иска ми се да поразпитам Колтън защо е решил да покани точно мен, но Джена и Скот са разговорливи и не ми дават шанс.
― Джена, защо отиваме у дядо и баба, а не вкъщи?
Тя поглежда в огледалото за обратно виждане.
― Татко се обади и каза, че дядо настоял тази година да се съберем в тяхната къща.
Колтън се понамръщва.
― Добре ли е той?
Изгубих баба; разбирам тревогата му.
― Да, мисля.
Джена спира пред голяма викторианска къща с веранда, опасваща я от всички страни, и кичести хортензии, обсипани с цветове. Зад къщата блещука езерото. По улицата са паркирани коли, носи се музика, мирише на скара. Неколцина възрастни са се събрали на верандата; група тийнейджъри играят миниголф в двора.
― Какво голямо семейство!
Веднага ме обзема притеснение и ми се приисква да бях останала, за да открия някой от вестника. Внезапното напускане на кампуса ми се струва сериозна грешка.
― Меко казано. Няма да научиш имената дори на половината ― обажда се Скот от предната седалка.
― Татко е най-голямото от шест деца. В нашето семейство всички имат по много хлапета.
Слизаме от колата.
― Само дядо ти и баба ти ли живеят в тази грамадна къща?
― Да. Дядо казва, че няма да я напусне другояче, освен изстинал и в сандък.
― Духовит човек изглежда ― усмихвам се, спомнила си колко жизнерадостна беше баба.
― Неповторим е.
Колтън ме повежда към къщата.
Джена и Скот се смесват с групата на верандата. Всички носят по нещо в цветовете на университета ―червено и бяло.
― He се притеснявай. Шумни сме, но не хапем ―уверява ме Колтън.
― Кажи ми пак защо се съгласих да участвам?
― Защото ми дължиш услуга, задето те спасих от онази разлигавена хрътка Мич ― ухилва се Колтън.
― О, да, да.
Сърцето ми принадлежи на Уил, но е невъзможно да не харесвам Колтън като приятел. Осъзнавам, че ако имах брат, бих искала да е като него.
Той отваря декоративна двукрила врата. Поразкривявам лице, после тръсвам глава и влизам.
Атмосферата вътре е оживена както навън. Чувам телевизори, включени на канала, по който ще излъчват университетското състезание. Колтън ме повежда по дълъг коридор към кухня, пълна с хора, големи купи с пунш и подноси с храна.
― Ето те и теб, Колтън! ― Възрастна жена с прошарена коса приближава до нас и го прегръща. ― А това сигурно е приятелката ти! ― казва приветливо, все едно е и моя баба.
Колтън ни запознава.
― Добре дошла в лудницата ― прегръща ме тя.
Колтън се усмихва. Към нас пристъпва жена на средна възраст със светлокестенява коса, подстригана на черта.
― А това е мама, Джоун ― представя я Колтън.
― Приятно ми е, Аби. ― Тя ми подава чаша с червена напитка.
― Благодаря.
Вземам чашата, доволна, че има какво да държа.
― Пий бавно, рецептата е на татко и удря здраво предупреждава ме шепнешком Колтън.
Отпивам и едва не се задавям.
― Уха! Явно не се шегуваше.
Той се изсмя.
― Колтън ли чух?
Към нас приближава мъж и веднага разбирам, че е бащата на Колтън. Прилича ми обаче и на другиго.
― Тук съм, а това е Аби от „Лиз Уотърс“. Доведох я както пожелахте. Аби, това е баща ми, Уоли.
Обръщам се объркана към Колтън. Какво става? Преди да попитам, баща му ми протяга ръка.
― Приятно ми е да се запознаем, Аби. Мислех, че този ден никога няма да настъпи.
Уоли разтърсва енергично дланта ми.
― Е, татко, ще ми обясниш ли тази загадка. Защо в последния момент решихте, че трябва да доведа Аби?
― Ще разбереш. Но първо искам да представя Аби на някого. Елате с мен.
Лицето му грейва от вълнение.
Колтън очевидно е объркан като мен. Свива рамене. Тръгваме след баща му. Минаваме през трапезария и гостна и влизаме в дневна с дебел килим, удобни канапета и френски прозорци.