Нещо изключително странно се случва тук, ала нямам представа какво е.
После виждам възрастен мъж със снежнобяла коса и очила с дебели стъкла, седнал в кресло с протъркана кожена тапицерия. Той ни поглежда и кафявите му очи се впиват в мен. Усмихва ми се като на стара позната.
Залитам назад и се блъсвам в Колтън. Ръцете ми треперят. Връчвам му чашата пунш; надявам се да я поеме, преди да я изпусна и да изцапам килима. Бащата на Колтън казва на възрастния мъж:
― Татко, това ли е момичето, което чакаше?
― Аби! ― Старецът пак ме озарява с усмивка. ― Знаех си, че ще те видя пак!
Пристъпвам колебливо напред.
― Как е възможно?
Клякам до него и в очите ми напират сълзи. Той улавя разтрепераната ми длан; очите му ме гледат благо.
― Не съм съвсем сигурен, но си тук.
― Не си умрял… ― прошепвам едва-едва; по страните ми се стичат сълзи, но не се смущавам.
― Какво става, татко? ― пита притеснен Колтън.
Баща му отговаря:
― Всичко е наред.
Професорът не откъсва очи от лицето ми.
― Предупреди ме за бомбата. Не забравих. Е, без малко да забравя, но си спомних навреме.
Очите му са избледнели, обрамчени с бръчици, ала и досега блестят с разсъдливото спокойствие, помагало ми в моменти на отчаяние.
Разридавам се; страхът и самотата, натрупали се в сърцето ми, се изливат неудържимо. Професорът се навежда и ме потупва по гърба с костеливата си длан. Двамата сякаш сме сами в стаята.
― Не плачи, Аби. Дойде си вкъщи.
― Бях толкова уплашена ― гласът ми пресеква въпреки старанието да се овладея. ― Мислех, че никога няма да се върна.
― И аз не бях сигурен ― кимва професорът със сериозно лице. ― Но сега си в безопасност. Няма нужда от сълзи.
Улавя ръката ми, все едно и на него му е трудно да повярва, че наистина съм тук.
Ала аз не съм в състояние да спра. От облекчение изливам наведнъж цялата тревога и напрежение.
― Добре ли си, Аби? ― Колтън кляка до мен, объркан и загрижен.
― Да. Не. Не знам. ― Усмихвам се. ― Някой има ли кърпичка?
Колтън поглежда към професора.
― Дядо, какво става?
Бащата на Колтън пристъпва напред и ми подава кутия със салфетки.
― Дълга история, Колтън. Дай им време.
Издухвам си носа, избърсвам лице и забелязвам, че бабата и майката на Колтън са до нас.
Професорът се обръща към внука си.
― Колтън, нямаш представа колко ме зарадва. С Аби се запознахме преди много време.
Потупва ръката ми и аз му отвръщам с усмивка. Колтън недоумява, но сяда на пода до нас.
― Когато се срещнахме за пръв път ― продължава дядо му, ― аз бях уплашено момче на седемнайсет, току-що постъпило в колежа.
― Дядо, това е невъзможно ― прекъсва го Колтън.
― Искаш ли да чуеш историята, Колтън? ― пита укорително възрастният мъж.
Колтън поглежда към баща си, убеден, че дъската на дядо му хлопа. Уоли обаче му махва да го изслуша.
― Съжалявам, продължавай ― казва Колтън, хвърляйки ми смутен поглед.
― Мамо, защо не седнеш, за да чуеш и ти? ― предлага бащата на Колтън на възрастната си майка.
Тя сяда в креслото до професора с пъргавина, нехарактерна за годините й.
― Знам историята от петдесет години. Чудо е да видя финала с очите си.
Професорът подхваща отново:
― Аби ми помогна да възвърна увереността си, Колтън, точно когато обмислях да напусна колежа.
― И тогава те видях за последен път ― прошепвам, спомнила си онзи далечен ден.
― Но аз те видях отново след няколко години ― казва професорът, после се обръща към Колтън: ― Тогава Аби ми разказа невероятната история за пътешествията си из времето.
Колтън ме поглежда изумен, сякаш подозира, че съм мамила дядо му, но замълчава.
―Не й повярвах, разбира се. Аби обаче прояви търпение и в крайна сметка ме убеди. После не я видях близо десет години.
Някой извиква „Мачът започва!“. Майката на Колтън затваря вратата, за да не ни безпокоят, и сяда на дивана, съсредоточена в историята.
Професорът отпива от чашата си и прочиства гърло.
― Тогава започнах да разработвам теорията за пътуването във времето. Кариерата ми едва ли щеше да се развие толкова успешно, ако не бях срещнал Аби. Всичко постигнато дължа на нея.
Стисва леко ръката ми.
― О, това не е вярно. Бях просто уплашено момиче, което се нуждаеше от приятел. Дължиш всичко на своите способности.
― А аз бях объркан младеж, без посока и семейство. През 1970 Аби се появи отново в аудиторията, където преподавах физика. Благодарение на нея не загинах при взрива в Стърлинг Хол.