― Толкова се притеснявах за теб ― въздишам дълбоко. ― Беше ужасно да не знам дали си оцелял. А и ако беше загинал през онази нощ, никой не би могъл да ме върне у дома.
Той поклаща глава.
― Аби, не съм те върнал аз. Мисля, че съм открил причината какво и как те пренася през времето, но нямам нищо общо със завръщането ти. Разкажи ми какво се случи след срещата ни през 1948. Откъде идваш?
Той пуска ръката ми и се обляга назад.
― От 1930. Там открих Уил! Тези дни бяха най-прекрасните… и най-ужасните!
Преглъщам мъката от раздялата. После си спомням Руби и бебето й. Синът й седи пред мен! Отварям уста да разкажа всичко на един дъх, но професорът ме изпреварва.
― Уил ме посети няколко пъти през годините. Разказа ми, че сте били заедно.
В очите на професора проблясват искрици. Питам се доколко му се е доверил Уил.
Иска ми се да разбера повече за него. Най-напред обаче трябва да разкажа на професора за Руби.
― Уил не ти е казал нещо важно, но първо искам да те попитам нещо. Какви имена заместват инициалите У. К. в У.К. Смит?
Той ме поглежда учуден с повдигнати вежди.
Отговаря ми Колтън:
― Уолтър Колтън Смит. И тримата се казваме така. Аз съм третият. Защо?
Въздишам и се усмихвам с облекчение.
― Защо питаш? ― обажда се професорът.
― Помниш ли, че през 1951 се срещнах с баба?
Той кимва бавно.
― Запозна ни, когато тя се върна от погребението на майка си.
― Не знаеш обаче какво бе открила баба Шарън. Майка й Руби родила друго бебе, преди да се омъжи. Баба научила за него чак след смъртта на майка си. Помоли ме да й помогна да открие детето. Обещах й. Като се замисля, може би това стои в началото на цялата история. Помниш ли кутията за шапки?
― Да, разбира се ― потвърждава той, объркан от несвързаните ми думи.
― Е, в бележката баба ме молеше да изпълня обещанието си. Да открия детето. В края на дните си, когато вече бях пораснала, баба явно е осъзнала, че незнайно как, колкото и да е невероятно, аз съм съквартирантката й от колежа.
Поглеждам към Колтън и другите в стаята. Всички мълчат смаяни. Сега обаче не мога да се отклонявам с обяснения.
Професорът обмисля думите ми.
― Да, и аз си мислех, че може би се е досетила. И?
― Същата нощ отпътувах и се върнах в миналото. Годината беше 1930.
― Тогава срещна Уил.
― И Руби, майката на баба.
― Да, Уил ми каза.
― Тя ти е прабаба? ― пита Колтън.
― Да ― кимвам.
― Невъзможно!
Колтън се обръща нервно към баща си. Подканва го с поглед да сложи край на тези небивалици. Баща му обаче поклаща леко глава.
― Не е. Ще разбереш. Професоре, Руби беше бременна, когато я срещнах ― продължавам.
Той кимва.
― С бащата щяха да се женят, но я разкриха преди това и мащехата й я отведе. По-късно научих, че я изпратили да роди в манастир.
Професорът застива. Попива внимателно думите ми.
― Манастирът се намирал в Чикаго ― казвам тихо и пак се просълзявам.
Съпругата на професора хваща ръката му.
― Какво се опитваш да ни кажеш, Аби?
― Руби беше влюбена, а по-късно се омъжи за приятеля си Уолтър Колтън Смит.
Всички в стаята ахват. Знам, че не греша.
― Боже, чакай! Май сложих писмото тук.
Бръквам в плетената чанта, пълна с неща, събрани по време на пътешествията ми, и най-сетне напипвам писмото и удостоверението за раждане на баба.
― Руби ми го изпрати в края на юли 1930. ― Разгръщам листа и го подавам на професора. ― Пише за манастира, а ето тук ― посочвам ― споменава как помолила лекаря да й разреши да нарече детето Уолтър Колтън Смит, по името на баща му.
Професорът прочита писмото и закрива уста с длан, за да прикрие чувствата си. Очите му обаче овлажняват. Подава писмото на сина си, който го преглежда бързо.
― Уоли, отиди в стаята ми и донеси дървената кутия от най-долното чекмедже на скрина.
Бащата на Колтън бърза да изпълни молбата.
― Разбрах всичко още щом прочетох писмото на Руби ― казвам. ― Помниш ли, че в кутията за шапки имаше снимка на монахиня? Това е Руби от времето в манастира. А твоето име е Уолтър Колтън Смит, същото като на прадядо ми. Досетих се чак през онази вечер, понеже знаех само инициалите ти, а като млад се наричаше Смити.
― В сиропиталището имаше още двама Уолтъровци. Казваха ми Смити, за да не се объркваме ― обяснява той с пресеклив глас; питам се дали вълненията не му идват в повече.
Уоли се връща и подава на баща си дървена кутийка.
Професорът я отваря внимателно. С разтреперани пръсти разравя книжата вътре и открива каквото търси. Подава ми сгънат пожълтял лист.
― Дадоха ми го в деня, когато напуснах сиропиталището. Бележка до лекаря с молба да ми даде името Уолтър Колтън Смит.