Разгъвам писмото. Написано е на същата хартия като моето писмо от Руби и със същия деликатен почерк. Подавам го на бащата на Колтън, който го прочита заедно със сина си.
― Моята баба, професоре, Шарън, е твоя сестра ―отронвам.
По набраздената му от бръчки буза се стича сълза.
― А Руби, майка ти, не е искала да те остави. Принудиха я. Уолтър и Руби искаха да отгледат детето си, но бяха млади и обстоятелствата им попречиха.
Професорът издърпва салфетка от кутията и си изтрива лицето.
― Надявах се да не съм нежелано дете. Но знаеш ли какво значи това?
Кимвам.
― Двамата с теб сме роднини.
Разперва ръце и аз приемам крепката му прегръдка.
― Децата ми и техните деца са ти братовчеди.
Махва към другите в стаята и се усмихва.
На лицето на Колтън също грейва усмивка.
― Не казвам, че вярвам на всичко това, но ако е истина, значи вече не си от малко семейство. Току-що ни наследи до един.
Засмивам се.
― Винаги съм искала да имам голямо семейство.
― Но, Аби, защо Уил не ми разказа всичко това? ―пита професорът.
Сърцето ми се свива.
― Не успях да му обясня. Беше на ергенско парти, когато получих писмото. Същата нощ го хванаха да се промъква в пансиона и го отведоха в ареста.
― Да… Сега си спомням. Разказа ми случката преди петдесет години, та бях позабравил.
― Същата нощ отпътувах и тази сутрин се събудих тук.
Колтън се ококорва.
― Твърдиш, че си посетила 1930-та… кога? Вчера?
Кимвам.
― Оставих Уил сам в капана на времето. Още щом се събудих, отидох да търся заровеното му съкровище, но него вече го няма.
Току-що получих голямо семейство и успях да кажа на професора кои са родителите му, но ме изпълва отчаяние.
― Аби… ― професорът ми протяга ръка.
― Някакви студенти са открили съкровището на Уил. Ако случайно стигне дотук, няма да намери табакерата си. А аз няма как да му оставя съобщение.
Впивам безнадеждно очи в пода.
― Аби ― подхваща отново професорът, този път със силен, отчетлив глас.
Вдигам поглед.
― Уил е тук.
― Какво? ― дъхът ми секва.
― Снощи го видях.
21
― Сега? Вчера?
Той се усмихва.
― Да, в тази къща. Вече не излизам често, но още преди години обясних на Уил къде да ме търси. Затова отказвах да се преместя другаде.
― Но аз съм тук цял ден. Защо не е дошъл да ме намери?
После се сещам, че обикалях из кампуса и не се задържах дълго в стаята си.
Колтън сбърчва чело.
― Аби, как изглежда този Уил?
― Висок, с руса коса, усмихнат и ето тук ― посочвам ― има трапчинка.
Представям си веселите искрици в очите на Уил.
Колтън зяпва.
― Какво?
― Това е съквартирантът ми! Поканих го на партито снощи, на Пикник Пойнт. Отказа, защото имал среща с някого. С теб! ― Колтън поглежда към дядо си.
Внезапно ми се завива свят. Уил е тук, съквартирант е на Колтън. Не е за вярване. Изправям се. Няма да позволя Уил да ме напусне отново.
― Тръгвам! Отивам да го намеря. Ще ме закара ли някой в кампуса?
Оглеждам ги трескаво с очи.
― Веднага! ― отговаря бащата на Колтън.
― Благодаря! Професоре, съжалявам, но трябва да открия Уил. Обещавам да се върна бързо. Има още толкова неща за разказване!
― Чакайте, аз също ще дойда. ― Професорът се надига тежко от креслото.
Колтън скача на крака да му помогне.
― Сигурен ли си, дядо?
― И още как! Не съм се вълнувал толкова, откакто през 1951 срещнах първия си пътешественик във времето!
Двамата с Колтън помагаме на възрастния професор да се изправи. Майката и бабата на Колтън отиват бързо да си вземат дамските чанти.
След сякаш цяла вечност, макар че всъщност сигурно са няколко минути, професорът най-сетне се настанява на предната седалка в минивана на Уоли. Всички се сместваме вътре и Уоли потегля бързо към кампуса. Колтън е на задната седалка заедно с мен; майка му и баба му са до нас.
― Знам, че дядо има няколко награди за открития в областта на физиката, но наистина ли е вярно всичко това?
Изваждам вестника от плетената си чанта.
― Сещаш ли се за съкровището, открито на Пикник Пойнт? В „Дейли Кардинал“ са публикували статия за него. Отпечатали са снимката, която с Уил си направихме през 1930. За мен това се случи преди няколко седмици. Има и няколко наши писма, а виждаш ли този златен часовник? На бащата на Уил е.
Уоли поглежда в огледалото за обратно виждане и казва на сина си:
― Да, Колтън, знам, че звучи невероятно, но е истина. Когато навърших трийсет, дядо ти ми разказа цялата история, показа ми документи и дори изровихме съкровището на Уил за доказателство, защото не му повярвах.