Професорът се обръща назад към нас.
― Собственият ми син ме помисли за смахнат.
Колтън поклаща глава. Трудно му е да проумее как е възможно всичко това.
― Но, дядо, защо си казал само на татко?
Професорът насочва към него мъдрия си поглед.
― А ти щеше ли да ми повярваш? На изветрял старец, който разказва истории за пътешествия из времето?
Колтън се смръщва.
― Вероятно не.
― Баба ти също знаеше ― добавя професорът.
Колтън поглежда към баща си.
― А ти защо не ми каза, след като си видял доказателствата?
― Смятах да ти кажа по-късно. Дядо ти не знаеше докога ще продължава това. Дали Уил ще пътува все по-напред и по-напред? Ще се стигне ли до бъдещето, когато дядо ти вече няма да е жив?
Уоли поглежда към баща си с тъжна усмивка.
― Искам Уил винаги да има къде да отиде, Колтън ― казва професорът. ― Баща ти трябваше да узнае, за да го посреща тук, ако мен ме няма.
После поглежда към мен.
― Аби, чувствах се безпомощен. Притеснявах се, че никога вече няма да те срещна.
― И аз мислех така. Бях самотна, не виждах изход…
― Къщата ми не бива да се продава, освен в случай че открием как да спрем пътуването във времето.
― Не знаеш ли как? ― питам.
― Не знам, но вярвам, че двамата с Уил ще разберете. Ще ви обясня, когато открием Уил.
Имам чувството, че се движим на забавен кадър. Приисква ми се да изкрещя на Уоли да кара по-бързо. Де да можех да се телепортирам на мястото, където е Уил!
― Ами ако не го открия? Ако е заминал?
Не успявам да прикрия паниката в гласа си.
― Спокойно, Уил също изгаря от нетърпение да те види. ― Професорът се подсмихва. ― Като си помисля колко му беше ядосана през онзи първи ден! Ах, младежка любов!
Професорът очевидно се унася в спомени. Уоли влиза в кампуса.
― Накъде сега? ― пита той.
― Към моя пансион ― отговаря Колтън. ― Уил спеше, когато тръгнах.
― Сигурно е будувал цяла нощ, за да не отпътува.
Представям си го как обикаля коридорите и ме чака.
Бащата на Колтън поема по панорамния път край езерото. Придвижваме се бавно сред гъмжилото от студенти. Най-сетне паркираме пред Трип Хол и двамата с Колтън изскачаме от колата.
― Чакайте тук! ― подвиква Колтън на другите. ―Ще проверим бързо и ако не е тук, ще проверим другаде.
Втурваме се в пансиона и прекосяваме тичешком коридора на първия етаж. Сърцето ми бие трескаво. Виждаме името на Уил върху вратата на стаята и краката ми се подкосяват.
― Хайде! ― пришпорвам Колтън, обзета от желание да разбия вратата.
Той отваря, но в стаята няма никого. Разочарована съм. Ако Уил не е тук, къде е?
Влизам в стаята и виждам чантата му с учебници, провесена върху таблата на леглото. Грабвам я. Стаята дори мирише на Уил. Въздишам с облекчение. Уил е тук, близо е.
Хукваме обратно към колата. Обнадеждените лица на спътниците ни посърват още щом виждат, че сме без него.
― Сега накъде? ― пита Колтън.
― Каза ли ти Уил какво смята да прави днес? ― питам професора.
― Каза ми само, че иска да те види. Не знаехме обаче дали ще си тук, или в някое друго време.
Поглеждам към дърветата наоколо. Иска ми се Уил да се появи.
― Може да е навсякъде. На Пикник Пойнт, на тренировка по гребане, в моя пансион, на терасата в „Юниън“.
Уоли поема нещата в свои ръце.
― Ще се разделим. Колтън ще отиде на Пикник Пойнт, защото е много далеч за дядо му. Аби, ти ще провериш в пансиона. Аз ще заведа мама и татко на терасата. Ще си отваряме очите на четири и ще ви чакаме там.
Без повече приказки тръгвам веднага по най-пряката алея към „Лиз Уотърс“. Моравите са зелени, паркингите за велосипеди са пълни.
Влизам в стаята. Джада си лакира ноктите на краката. Вдига глава и отбелязва:
― Днес си много търсена. Още едно момче искаше да те види.
Едва не се разплаквам от облекчение.
― Добре ли си? ― Джада задържа четчицата във въздуха.
― Скоро ще съм по-добре. Как изглеждаше? Какво каза?
Сигурно е бил Уил. Не мога да си представя кой друг би ме търсил.
― Беше висок, рус, привлекателен. О, и държеше дълга тревичка. Май я беше дъвкал.
Да!
― И какво каза?
Напрегната съм като пренавита пружина.
― Щял да те чака пред часовниковата кула.
Разбира се.
― Кога дойде тук?
― Преди около два часа.
― Явно сме се разминали… Дали ще е там сега?
― Може би. Казах му да остави номер за връзка. Отговори, че още не знаел как да си използва телефона. Странно, нали?