Усмихвам се.
― Никак. Типично за Уил.
― А, да! Така се казваше. Значи го познаваш?
― Определено ― усмихвам се и тръгвам към вратата.
Ако Джада не греши, от Уил ме делят две минути. Излизам бързо навън и впервам поглед към кулата зад Факултета по социални науки. Питам се дали да напиша съобщение на Колтън, че съм открила Уил, но решавам да запазя момента единствено за себе си.
Изминавам краткото разстояние по Панорамната алея, после се изкачвам по хълма към кулата. Група студенти пред входа ми препречват изгледа. Сърцето ми бие лудешки, ръцете ми се потят. Моля те, бъди тук, бъди тук…
Студентите пресичат улицата и най-сетне виждам Уил ― по къси панталони и сива тениска с герба на Уисконсинския университет. Облегнат е на каменната стена; единият му крак е подпрян на фасадата. Усмихвам се при мисълта колко съвършено се слива с другите студенти.
Уил се взира отнесено в далечината; вятърът развява косата му. Сигурно си мисли какви промени е донесъл двайсет и първи век ― студентите карат мотопеди или крачат, втренчени в екраните на мобилните си телефони.
Спирам на петнайсетина стъпки от него. Сърцето ми ще се пръсне. Изглежда съвсем същият както вчера ― със слънчев загар, руса коса и силно, стройно тяло.
Уил поглежда към мен и замръзва.
― Аби! ― прошепва и безразличното му изражение се променя; по лицето му се изписва облекчение. Захвърля стръкчето трева и тръгва бързо към мен. Хвърлям се в обятията му. Той ме прегръща крепко и цялата болка от раздялата се стопява. Уил не се е променил никак; и двамата оставаме дълго притиснати един в друг. Уил ме целува лекичко по врата и прошепва: ― Липсваше ми много.
Вдишвам замаяна уханието на кожата му.
― Мислех, че няма да те видя повече.
Той се отдръпва. В очите му има сълзи.
― Толкова си красива.
Устните му докосват моите. После той обвива нежно с длани лицето ми.
― Не мога да повярвам, че наистина си тук. Надявах се, молех се, гледах звездите и си го пожелавах… и ти дойде. Това е чудо.
― Нямаше те само ден, но да знаеш колко се тревожех за теб ― отронвам.
Забелязвам белег на брадичката му.
― Какво е това? ― докосвам нежно раната.
Той се усмихва.
― Дреболия. Няма значение.
― Колко дни минаха… за теб, откакто се разделихме?
Блясъкът в очите му помръква.
― Много. По-късно ще ти разкажа.
Уил ту ме прегръща, ту се отдръпва и се взира и мен да се увери, че съм истинска, ту обсипва с целувки лицето ми.
Засмивам се. Притискам се в него, за да усетя как силното му тяло ме задържа в настоящето.
― Наистина си тук.
― Тук съм.
― О, Уил… Толкова неща ми се случиха.
― И на мен.
― Но защо не ме потърси още вчера?
― Потърсих те и те открих, но ти дори не ме забеляза. Гледаше през мен. Знаеш ли колко ужасно се почувствах?
Опитвам се да си спомня кога може да съм го видяла. Напразно. Оттогава за мен са минали месеци. А и не съм го познавала.
― Разбрах, че още не си отпътувала. Нямаше представа кой съм. Не исках да рискувам, за да не променя нещо. Затова не те заговорих.
― Уил, много съжалявам…
― Предишната нощ бе най-дългата в живота ми. Страхувах се, че днес няма да си тук или че пак няма да ме познаеш. ― Той хваща ръката ми. ― Никога вече няма да те изпусна от поглед.
Усмихвам се. Напълно съм съгласна.
― Току-що бях при професора! Чака ни на терасата.
Той се изненадва.
― Така ли?
― Да ― кимвам.
Изваждам телефона и бързо написвам съобщение на Колтън и баща му.
Уил ме наблюдава съсредоточено.
― Имаше такава джаджа върху нощното ми шкафче, но нямам представа как се работи с нея.
― Лесно е. Ще те науча. ― Целувам го по бузата. ― Хайде, всички ни чакат!
Уил ме прегръща през кръста и двамата тръгваме към „Юниън“.
― Кои са всички?
― Професор Смит, съпругата му, синът му Уоли и внукът му, твоят съквартирант Колтън.
Уил се заковава на място и присвива очи.
― Защо имам чувството, че се случва и нещо друго?
Усмихвам се.
― Открих детето на Руби.
― Кога?
― Докато ти беше на ергенското парти, получих писмо от нея. Пишеше, че кръстила детето като баща му ― Уолтър Колтън Смит.
― Е, и? ― Повдига объркано вежди.
― Спомни си инициалите на професор Смит ― У. К. Смит. Уолтър Колтън Смит.
Уил разширява очи.
― Професор Смит е бебето на Руби!
Кимвам и той се усмихва широко.
― Това е чудесно!
― Представяш ли си? Той е брат на баба ми.