Уил ме прегръща още по-крепко. Отново ме изпълва възторг при мисълта за невероятното стечение на обстоятелствата, събрало ни отново.
В модерния си облик терасата ме посреща като стар приятел. Пълно е със студенти, наслаждаващи се на топлия ден. Чува се музика, по водата се носят лодки. Десетки яркоцветни маси и столове са заети. Терасата е разширена и изглежда много по-голяма, отколкото през петдесетте и особено през трийсетте.
― Мястото е почти неузнаваемо ― отбелязва Уил.
― Великолепно е, нали? ― усмихвам се.
Група момичета се снимат, седнали на широка люлееща се пейка. На външна сергия продават бира; миризма на бургери изпълва въздуха.
― Мисля, че ще свикна.
― Аби, Уил! Тук сме!
Уоли ни махва от кръгла зелена маса, около която са насядали професорът, съпругата му и майката на Колтън.
Уил стисва ръката ми и двамата тръгваме към групата.
― Привет. Аз съм Уоли. Невероятно е да те видя най-после. ― Бащата на Колтън се здрависва с Уил.
― Приятно ми е ― отговаря той. ― Професорът ми е разказвал доста за теб.
Професор Смит се усмихва широко. Спомням си, че по време на пътешествията ми двамата с него на няколко пъти сме се срещали тук, на тази тераса.
Уоли ни подканва да седнем до професора.
― Колтън ще дойде всеки момент. Гладни ли сте, деца? ― пита майката на Колтън. ― Да вземем ли по нещо за всички?
Умирам от глад, но не си признавам.
― Звучи чудесно ― казва професорът. ― Отдавна не съм обядвал на терасата.
Уоли и майката на Колтън тръгват към сергията и ни оставят сами с професора и съпругата му.
― Не мислех, че ще доживея този ден ― казва той с просълзени очи.
Двамата с Уил и нашите пътешествия са част от живота му, откакто е постъпил в колежа. Сега е възрастен мъж и вижда финала на историята. Нормално е да се разчувства.
― И аз ― Уил не пуска ръката ми; седим плътно един до друг; не мога да му се наситя.
Бабата на Колтън потупва съпруга си по ръката и се усмихва.
― Когато Смити ми разказа за вас двамата, бях сигурна, че си съчинява. Реших, че е доста творческа натура, щом е успял да измисли толкова невероятно приключение.
― Кога му повярва? ― питам.
― След взрива в Стърлинг Хол. Бях шокирана, че едва не го изгубих. Тогава разбрах, че говори истината.
― Кабинетът ми бе разрушен. Изгубих записките си, но, слава богу, успях да ги възстановя по памет.
Колтън се появява запъхтян, сякаш е тичал по целия път от Пикник Пойнт.
― Здрасти, дядо ― казва той, но очите му се стрелват към мен и Уил; оглежда ни, все едно търси видими признаци, че наистина сме пътували през времето.
― Здрасти, Колтън. Не мога да повярвам, че и ти си забъркан в тази работа ― казва Уил.
― Вярно ли е, човече? Сериозно ли идваш от 1920?
― Най-сериозно ― засмива се Уил.
Колтън поклаща глава.
― Спокойно, Колтън, след време ще го проумееш ― казва дядо му.
Колтън сяда.
― Разбрах не само, че дядо се е срещал с пътешественици във времето, ами и единият му е роднина, а с другия живея.
С Уил се усмихваме.
― Това кажи-речи обобщава положението ― кимвам.
Родителите на Колтън се връщат. Майка му носи поднос с кутийки храна и пластмасови чаши; баща му държи две кани ― с бира и с кока-кола.
― Благодаря, татко, едно студено пиво ще ми дойде добре ― Колтън посяга към бирата.
― Съжалявам, хлапе, ще пиеш бира на студентски партита, не пред мен. ― Уоли му подава кока-колата.
Колтън ми се усмихва дяволито, защото точно това правехме на Пикник Пойнт.
Оглеждам се с въздишка; наистина съм се върнала.
Майката на Колтън оставя подноса с чийзбургери, понички и царевичен чипс.
― Не знаех какво предпочитате, затова взех от всичко по малко.
Очите на Уил грейват.
― Благодаря, мадам. Сутринта бързах да открия Аби и не закусих.
― Вземайте си каквото искате. ― Майката на Колтън сяда на стола, който Уоли й издърпва.
Всеки си избира по нещо; след няколко хапки подхващам:
― Професоре…
― Не ме наричай така. Познаваме се отдавна, а и сме сродници. Какво ще кажеш за Смити, както в колежа?
― Добре. Смити… ― Припомням си с усмивка непохватното момче, което срещнах през трийсетте. ―По-рано спомена, че не си ме върнал ти. През цялото време предполагах, че това е причината непрекъснато да се натъквам на теб.
― И аз дълго смятах така. Успях обаче да отговоря само на въпросите защо и как се пренасяш из времето. Не съм в състояние да контролирам процеса. Мисля, че с Уил се озовахте тук по силата на своята воля. Или на съдбата може би.
― Как е възможно? ― питам.