Те се сприказаха малко време, като гледаха насам. После господинът с бакенбардите се запъти към масата, дето стоеше Магдалина.
Господинът с бакенбардите я поздрави учтиво по български. Магдалина дигна очи. Тя го не познаваше. Но като чу българското „добър вечер“, нова надежда я ободри. Тя го попита за българското консулато. Непознатият й отговори, че в тая улица е персийското консулато, и изказа готовност да я заведе в българското. При всичко, че той говореше завално, неправилно български, като един чужденец, незнающ добре езика, Магдалина с удоволствие прие тая среща и не се зачуди, когато той й поиска позволение и седна при масата.
Той изслуша, с живо наглед участие, одисеята на Магдалина из Букурещ и впиваше остро погледа си в милото й развълнувано лице. Тя неволно усети доверие към тоя любезен господин, тъй изящен, тъй почтителен. Без да я пита, той деликатно й поръча бира със закуски. Магдалина, подир дълго отказване, склони да приеме угощението му — тя премираше от глад, — след което щяха да идат при консулатото. Мнозина други гости от други маси поглеждаха усмихнато или завистливо тоя господин, честит в обществото на такава напета дама.
Внезапно господинът с бакенбардите съгледа, че влезе в градината една висока млада госпожа, извини се и отиде при нея. Магдалина остана сама втрещена.
VI
Когато Цанко Туркулов изтърва, по една непростителна разсеяност, съпругата си при паметника на Михай Витяза, той я дири в тълпата напразно, а после се затече към една друга госпожа и я гони доста надалеко, за да се убеди с ужас, че се е припознал.
И защуря се да търси Магдалина.
Като изгуби надежда да я види на тоя булевар, той се затече в гостилницата си, разумява се, безплодно. Тогава съобрази, че жена му не знае името на гостилницата, чийто латински надпис и не би могла да разбере, нито можеше да се управи из непознати и забъркани улици до нея. Па се сети, че тя няма и пари.
Уплаши се Цанко и се залута да я дири из околните улици, на посока.
Случаят го среща с познатият нам стражарин, с падналите въз устата мустаци. Той и нему зададе въпроса си, зададен досега на петнайсетина пазители на тишината — той знаеше влашки.
— Съгледахте ли жена ми, една чужденка, да ходи тъдява?
Вместо ужасното и кратко: „Нам възут“ (не видях) или нямо повдигане на рамена, тоя път Цанко чу питането:
— Чужденка? Каква беше?
Цанковите очи светнаха.
— Една малка жена, със сини очи, с чипичък нос и с една брадавичка наляво на брадата.
— Видях я — каза стражарят.
— Видяхте я? — Накъде отиде?
— Вие сте неин мъж?
— Да.
— Турчин?
— Не!
— Тя приказва с мен, но тя търсеше турчин.
— Защо е търсила турчин?
— А, господине мой, не зная това. Друга ще е вашата жена, щом не сте турчин. Малко ли госпожи имат сини очи и брадавички?
Стражарят разсъждаваше нещо на умът си.
— На какъв език приказваше?
— На никакъв. Само едно казваше: „Turcul!“
— Жена ми е! Аз съм Туркулов! — извика в полуда от радост Цанко и поиска да прегърне стражаря.
След две минути един файтон като стрела фучеше към турското посолство.
Оттам файтонът като стрела фучеше към българското дипломатическо агентство.
Оттам файтонът като стрела фърчеше към полицейското комисарство.
Полицията и тя тури на нога всичките си средства.
Стражарят, който погрешно прати Магдалина към персийското консулато, даде показанията си на комисаря. Един файтон с него и Цанка изтрещя в персийското консулато, късно.
Но стражарът пред зданието обади, че видял подобна жена, но тя влязла в градината.
Хай в градината!
Имало такава жена с чипичък нос и с брадавичка, но тя вечеряла с домно Липяну и излезли алабраце.
— Домну Липяну? — извика комисарят.
— Кой е този Липяну? — попита запъхтян Цанко.
— Един от най-опасните донжуани на столицата. Ето странен случай!
— Какви са тия донжуани? — питаше Цанко безпокойно, отчаяно слаб в областта на литературата. — Разбойници някакви?
Комисарят се усмихна:
— Тоест… своего рода разбойник… Животът не взима, но…
Цанко настръхна.
— Господин комисар! Искам си жената честна и непокътната, както я доведох у вас! — викаше Туркулов и въображението му работеше немилостиво и неговото сърце изпитваше мъките на пъкъл…
— А, господине, в нашите сили е да ви я повърнем здрава и читава — този злодей Липяну никога не убива жените — останалото зависи от въззренията на мадам Туркулова… Вие най-добре познавате… темперамента на съпругата си и в един град, пълен с опасни примки и съблазни, като нашия, благоразумните мъже внимават да не изгубват жените си…