Комисарят прати стражар да найде домну Липяну, пожела всяко благополучие на Туркулова и отиде по друга работа.
VII
Туркулов се скита цели часове из осветлените улици и разглежда всяка жена с кавалер. Веднаж даже извика по име Магдалина, като я видя гърбом под ръка с един господин, и понеже изглеждаше, че тя си прави оглушки и не се извърна, той енергически я стисна за лакътя, ужасен в същия миг, като видя друга жена. Господинът, възмутен от тая дързост, поиска да повика полицията, но Цанко изчезна в мрачината.
Главата му се пукаше от мисли.
— Тя е такава срамлива!… Как да излезе алабраце с един чужд мъж!… И да приеме да я гощава още!… — И дойде му горчиво на ум българската пословица: „Кокошка и жена синор нямат“. — Право имат турците, дето казват: „На жена калъч дай, воля не давай!“… Но аз съм пак крив: защо я изтървах! — И той кроеше вече в ума си да я напуща…
Той се скиташе в полуда. „Не, няма да я напуща! И как ще може без нея?“ После помисли мрачно, че каквото и да се случи, Магдалина ще бъде доведена в българското дипломатическо агентство.
— Тя все ми се сърдеше затова пусто име: Туркулов, мислеше си той, — но сега благодарение на него аз ще я намеря. Всяко зло за добро… — Той пак отиде на агентството, но му казаха, че я няма там.
И ужасните мисли продължаваха да ровят и горят, като нажежени шишове, мозъка му.
Той се върна отчаян в гостилницата си. О, чудо! О, щастие! Там намери Магдалина и друго българско семейство. Те се бяха случайно намерили в градината и дошли заедно в гостилницата (градинския слуга по невнимание беше дал неверни показания).
— За срамотата! — казваше още развълнуваната Магдалина подир първите обяснения — да ме изгубиш!… Ами какво ще стане с нас ако вземе някой да ни опише и ни напечата?
Съпрузите Туркулови прекараха, до тръгването на увеселителния влак, още два дена в разходки из Букурещ. Излишно е да питате откопча ли се на минута поне Цанковата ръка от Магдалинината…
София, 1900