Ще завърша тази глава със следния цитат50 от едно от ранните произведения на Дзен. Доко (Дао-гуан), будистки философ и последовател на Виджняптиматра (абсолютен идеализъм), отишъл при един учител по Дзен и попитал:
— С каква нагласа на съзнанието човек трябва да се учи на истината?
Учителят отговорил:
— Няма съзнание, което да бъде подготвено, както няма и истина, на която да се обучава.
— Щом няма съзнание, което да бъде подготвено, и щом няма истина, на която да се обучава, защо събирате всеки ден монасите, които изучават Дзен и търсят истината?
Учителят отговорил:
— Аз нямам нито педя място в повече — къде бих могъл да събирам монасите? Нямам и език. Та как ли бих могъл да каня другите да идват при мен?
Тогава философът възкликнал:
— Как може да ми казвате в лицето такава лъжа?
— Мога ли да лъжа щом нямам език, с който да проповядвам?
Отчаян, Доко казал:
— Не мога да разбера мисленето ви.
— Нито пък аз разбирам себе си — приключил разговора учителят.
4.
АЛОГИЧНИЯТ ДЗЕН
Това е известен стих на Джение (Шанхуй, 497–569 от н.е.), познат още като Фудайши (Фудайшъ), който в обобщена форма предава гледната точка на последователите на Дзен. Стихът, разбира се, в никакъв случай не изчерпва всичко, което учи Дзен — в него писмено е фиксиран пътят, към който насочва учението. Онези, които искат да достигнат с разума си съкровената истина на Дзен, ако това въобще е възможно, трябва да разберат преди всичко истинското значение на цитираното четиристишие.
Нищо не може да бъде по-алогично и по-противоречащо на здравия разум от тази строфа. Критикът ще се изкуши да нарече Дзен абсурден, объркващ и намиращ се извън предела на нормалното мислене. Но Дзен е непреклонен и би възразил, че така нареченият здрав разум, с който се отнасяме към нещата, не е върховен съдник и причината да не постигаме проникновено разбиране за истината се дължи на погрешното ни придържане към някаква „логическа“ интерпретация на битието. Ако действително искаме да стигнем до самата същност на живота, трябва да се откажем от любимите си силогизми, да възприемем нов начин на наблюдение и така да се освободим от тиранията на логиката и от едностранчивостта на нашия привичен начин на изразяване. Колкото и да е парадоксално, Дзен ни уверява, че лопатата може да се намира в празни ръце и че не водата, а мостът тече под краката ни.
Но това не са единствените ирационални твърдения на Дзен. Има още множество други не по-малко смущаващи. Някой хора биха ги обявили за налудничави и безсмислени. Какво наистина биха казали нашите читатели за следните образи?
„Когато един пие, друг се напива.“
„Кой е учителят на всички буди — минали, сегашни и бъдещи? Нашият готвач.“
„Миналата нощ изцвили дървен кон и каменен човек подскочи весело.“
„Виж, облак прахоляк се вдигна от океана и тътенът на вълните се понесе над сушата.“
Понякога Дзен ще зададе такива въпроси:
„Вали като из ведро; как би го спрял?“
„Когато пляскаш с две ръце, се чува звук. Чуй звука от пляскането с една ръка.“
„Ако си чул звука от пляскането с едната ръка, можеш ли да направиш така, че и аз да го чуя?“
„Когато виждаме около нас да се извисяват планини и морета да запълват падини, защо четем в свещените сутри, че дхарма предполага еднородност и че няма нищо високо и нищо ниско?“
Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Или те преднамерено се отдават на заблуждения? Нямат ли всички тези твърдения друг, вътрешен смисъл, друго, познавателно предназначение освен това — да предизвикват у нас объркване? Към какво разбиране за нещата всъщност ни води Дзен чрез тези очевидни безсмислици и ирационални съждения? Отговорът е прост. Целта е да придобием съвършено нова гледна точка и от нея да разгадаваме тайните на живота и природата. Това е така, защото Дзен е стигнал до окончателния извод, че обикновеният логически процес на разсъждение е безсилен да доведе до пълно удовлетворяване на нашите най-дълбоки духовни потребности.
Обикновено смятаме, че твърдението „А е А“ е неоспоримо и че предположението „А не е А“ или „А е Б“ е немислимо. Ние никога не сме били в състояние да отхвърлим тези условности на познанието — негови неизменни атрибути. Но ето че сега Дзен заявява: думите са само думи и нищо повече. Когато за нас думите престанат да съответстват на фактите, идва време да се разделим с думите и да се върнем към фактите. Докато логиката има практическа стойност, тя трябва да бъде използвана, но когато престане да бъде полезна или когато се опитва да излезе извън определените й рамки, трябва да извикаме „Стоп“. Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Защото тогава вече разбираме, че „А е не-А“, че логиката е тесногръда, че така наречената алогичност в крайна сметка не е непременно алогична, че привидно ирационалното си има своя собствена логика, която съответства на истинската същност на нещата. „Вървя си с празни ръце, а в тях държа лопата!“ Тази фраза напълно ни задоволява, защото, колкото и да е странно, именно това противоречие сме търсили още от пробуждането на разума ни. Пробуждането на разума не означава неговото налагане, а излизането извън пределите му. Значението на твърдението „А е А“ се разбира само когато „А не е А“. Да бъдеш самият себе си означава да не бъдеш себе си — такава е логиката на Дзен и тя удовлетворява всичките ни стремления.