Кьоген (Сянйен)53 казал: „Представете си човек, който се катери по дърво. Той се хваща със зъби за един клон и увисва на него с цялото си тяло. С ръцете си не се държи за нищо, а краката му не докосват земята. В този момент покрай него минава друг човек и го пита за основния принцип на будизма. Ако човекът от дървото не отговори, той ще прояви пренебрежение към питащия; ако се опита да му отговори, ще падне и ще се пребие. Как може да излезе от това трудно положение?“ Макар да има формата на притча, този пример има същия смисъл като вече споменатите. Ако човек отвори уста, за да изрече утвърждение или отрицание, той е загубен. Дзен вече го няма. Но и да пази мълчание не върви. Камъкът на земята мълчи, разцъфналото цвете под прозореца също мълчи, ала те не разбират Дзен. Трябва да се открие някакъв начин, мълчанието и говорът да бъдат едно и също, т.е. отрицанието и утвърждението да се уеднаквят в по-висша форма на изказ. Постигнем ли това, значи сме познали Дзен.
В такъв случай какво е абсолютно утвърдителното изказване? Когато Хякуджо (Пайчан, 720–814) решил да направи своя избор на следващия настоятел на манастира Тайкуейшан, той извикал двама от старшите си ученици. Взел една кана, каквито будистките монаси обикновено носят със себе си и казал: „Не наричайте това кана, а ми кажете какво е“. Единият ученик отговорил: „Това не може да бъде наречено парче дърво.“ Хякуджо не приел отговора като удовлетворителен. Другият ученик излязъл напред, бутнал каната на пода и без да каже нито дума, излязъл от стаята. Именно той бил избран за нов настоятел и впоследствие станал „учителят на хиляда и петстотинте монаси“. Катурването на каната представлява ли абсолютно утвърждение? Всеки може да го повтори, но това не би означавало, че е разбрал Дзен.
Дзен презира всяко повторение или подражание, защото то убива. По същата причина Дзен никога не обяснява, само утвърждава. Животът е факт и никакви обяснения не са нужни, нито уместни. Обяснението означава извинение, а защо трябва да се извиняваме, че живеем? Да се живее — нима това не е достатъчно? Тогава нека живеем, нека утвърждаваме! Това е дълбоката същност на Дзен в цялата му чистота и сърцевина.
В манастира на Нансен монасите от източното и западното крило се карали за това чия е една котка. Учителят хванал котката и се обърнал към спорещите монаси с думите: „Ако някой от вас съумее да каже нещо, което ще спаси горкото животно, аз ще го пусна.“ Никой не предложил фраза-утвърждение. Нансен съсякъл котката на две и така сложил завинаги край на безплодните спорове за „мое“ и „твое“. След известно време в манастира се завърнал Джошу (Чаочоу). Нансен му разказал за случилото се и го попитал какво би направил той, за да спаси животното. Джошу бързо събул сламените си сандали, сложил ги на главата си и излязъл. Като видял това, Нансен казал: „Ако Джошу беше тук, щеше да спаси котката“.
Какво означава всичко това? Защо едно клето невинно животно е било принесено в жертва? Какво общо с препирнята на монасите е имало поставянето на сандалите върху главата на Джошу? Дали Нансен нарочно се е показал неблагочестив и жесток, убивайки живо същество? И накрая, глупак ли е бил Джошу, та е постъпил така странно, и наистина ли „абсолютното отрицание“ и „абсолютното утвърждение“ са две различни неща? И у двамата изпълнители — Джошу и Нансен — има нещо ужасяващо сериозно. Ако това не бъде разбрано, Дзен наистина е просто фарс. Котката, разбира се, не е била убита безпричинно. Ако изобщо някое от по-нисшите животни би могло се доближи до Буда, то тази котка със сигурност е била предопределена за това.
Веднъж един монах попитал Джошу: „Всички неща могат да бъдат сведени до Единичното; до какво може да се сведе то?“ Учителят отговорил: „Когато бях в областта Цин, имах монашеска роба, която тежеше седем дзина.“ Това е едно от най-забележителните изказвания, правени от учител по Дзен. Някой може да попита: „Това ли е абсолютното утвърждение? Каква връзка може да има между монашеската роба и единната същност на битието?“ Но аз бих запитал: вие вярвате, че всички неща съществуват в Бога, а къде е божията обител? В робата на Джошу, която тежи седем дзина? Когато казвате, че Бог е тук, той не може вече да е на това място; но вие не можете да кажете, че не е никъде, защото според вашето определение Бог е вездесъщ. Докато сме сковани от разума си, не можем да разговаряме с Бога такъв, какъвто е; търсим го навсякъде, но той винаги се отдалечава от нас. Разумът иска да разбере къде е Бог, но мястото му никога не може да бъде определено. Това е сериозна дилема, пред която разумът се изправя, тя е неизбежна. Как да я решим? Монашеската роба на Джошу не е наша, неговият път към решението не може да бъде сляпо следван, защото всеки един от нас трябва да си проправи собствен път. Ако някой дойде при вас със същия въпрос, как ще му отговорите? А не се ли сблъскваме със същия проблем при всеки житейски поврат? И не сме ли принудени тогава да вземаме бързо и най-правилно решение?