Има и други трудове, посветени на коан, които повече или по-малко наподобяват Хекиган — Шойороку, Мумонкан, Каианкокуго и др. Всъщност книгите за Дзен, известни като гороку (улу, „изказвания и диалози“), както и множеството биографии на дзен-учителите, разглеждат коан по характерния за Дзен начин. Почти всички видни учители са оставили в наследство свой труд гороку и от тези книги главно е съставена така наречената дзен-литература. Там, където философското учение на будизма използва всякакъв вид тълкувания, съждения и анализи, често пъти подробни и сложни, Дзен предлага лаконични фрази, афоризми и иронични коментари, които ярко контрастират с будистката философия. Друга характерна особеност на дзен-литературата е нейната причастност към поезията — коан се оценява и тълкува чрез стихове. Най-значимите примери в това отношение са Хекиганшу (Джъ Пийен) и Шойороку (Дзунюнлу). Първият е от Сетчо, както вече бе посечено, а вторият — от Унши (Хунчъ), който е автор на коментари в стихове и в друг сборник. Естествено е за Дзен да намира най-ярък израз в поезията, а не във философията, защото е свързан повече с чувствата, отколкото с разума, оттук и неговото предразположеност към поезията.
9.
ЗАЛАТА ЗА МЕДИТАЦИЯ И ЖИВОТЪТ НА МОНАХА
Залата за медитация (дзендо) е мястото, където дзен-учителят обучава монасите. Да се разберат правилата, които действат в нея, означава да се надникне в практическите и учебни аспекти на Дзен. Това е уникална институция и се среща в повечето от главните дзен-манастири в Япония. Животът на дзен-монасите, прекаран в залите за медитация, напомня живота на общностите Сангха в Индия.
Системата е създадена от китайския дзен-учител Хякуджо (Пайчан, 720–814) преди повече от хилядолетие. Негова е известната фраза, превърнала се в принцип на живота му „Ден без труд е ден без храна“, което съответства на „Който не работи, не трябва да яде“64.
Когато Хякуджо остарял твърде много, учениците му забранили да работи в градината, а това било любимото му занимание. Те скрили инструментите му, тъй като старецът не искал да се вслуша в настойчивите им молби. Тогава той отказал да се храни и казал: „Няма труд, няма живот“. Във всички зали за медитация работата, особено физическата, се смята за основен елемент в живота на монаха. Тя включва чистене, метене, готвене, обработване на земята или просене в близки и далечни села. За монасите няма труд, който да е под достойнството им. Сред тях цари истински дух на братство. Те вярват в светостта на физическия труд и независимо от това колко тежка или неприятна е дадена работа, не я отхвърлят и се стараят да осигуряват прехраната си по всякакъв възможен начин. Те не са безделници като някои от така наречените просещи монаси в Индия.
От психологическа гледна точка това е прекрасно, защото физическият труд е най-доброто средство срещу леността на ума, а Дзен създава предпоставки за тази нежелана последица от медитацията. Проблемът при повечето религиозни отшелници е, че тялото и съзнанието им не са в унисон — непрекъснато са отделени едно от друго. Те си представят, че едно е тялото, а друго — умът; забравят, че подобно разделение е само въображаемо и следователно — изкуствено. Тъй като целта на Дзен е да премахне това голямо разделение, той се старае да избягва всякаква практика, която води до едностранчивост. Същността на сатори е да се достигне състояние, при което всички наши представи за разделяне се премахват — макар това да не означава състояние на пустота. Леността на ума, която често е резултат от квиетистичното съзерцание, изобщо не допринася за приближаването до сатори. Естествено, тези, които искат да напреднат в изучаването на Дзен, трябва винаги да са нащрек — в противен случай леността ще доведе до спиране на умствената активност. Това поне е една от причините последователите на Дзен да възразяват срещу самата практика на дхяна. Когато тялото работи, работи и умът и тогава той е бодър, цялостен и буден.