Главното в живота на монаха е не да пилее и разхищава, а да оползотворява всичко, което му е дадено, възможно най-добре — това също е в духа на будизма навсякъде. Всъщност разумът, въображението и всички други умствени способности, както и предметите, които ни заобикалят, включително и собствените ни тела, са дадени, за да се разкрият и развият висшите сили, заложени в нас. Те не са ни дадени просто за задоволяване на лични приумици и желания, които със сигурност биха влезли в конфликт и биха накърнили правата и интересите на другите. Това са някои от основните идеи, заложени под повърхността на простотата и бедността на монашеския живот.
Времето за храна се известява с удар на гонг. Монасите излизат от дзендо един след друг, носейки в ръце съдините си и отиват в трапезарията, но не сядат, докато главният монах не им даде знак със звънец. Съдините, които всеки носи, са направени от дърво или картон и са покрити с лак. Обикновено те са четири или пет на брой и влизат една в друга. Прочитат се Хридая сутра и Петте медитации, след което монасите, разнасящи храната, сервират супата и ориза. Преди да хванат пръчиците и да посегнат към своя разкошен обяд, те насочват мислите си към духовете на умрелите и съществата, които обитават този и други светове, като всеки отделя за тях седем зърна от своя ориз. Докато се хранят, цари пълна тишина. Със съдините не се вдига шум. Не се водят разговори. Монасите изразяват своите желания, като стисват двете си ръце или потриват длани. За тях храненето е сериозно занимание. Когато някой поиска допълнително, протяга напред стиснатите си ръце. Монахът, който сервира, го забелязва и сяда с големия съд ориз пред него. Монахът вдига купичката си и внимателно я обърсва с ръка отдолу, за да изтрие дъното, да не би нещо да е полепнало по него и да изцапа ръката на сервиращия. Докато пълнят купичката му, монахът държи ръцете си стиснати. Когато потрие дланите си една в друга, означава, че му е сипано достатъчно.
Има правило монасите да изяждат всичко, което им е поднесено, „нищо да не се оставя“. Те вярват, че така е редно. След третата или четвъртата порция ориз яденето приключва. Главният монах удря две дървени кубчета н сервиращите донасят топла вода. Всеки монах пълни с вода най-голямата си купичка, в която старателно измива останалите. Сетне ги изтрива с малка кърпа, която носи със себе си. След това сервиращите минават, с ведро, за да бъде излята в него мръсната вода. Всички прибират съдините си и ги увиват. Масите остават празни както преди храненето с изключение на зърната ориз, оставени в началото за невидимите същества. Дървените кубчета отново се удрят и монасите напускат трапезарията все така безмълвно, един след друг.
Трудолюбието на монасите е пословично. Когато денят не е определен за занимания в манастира, скоро след закуска, около пет и половина през лятото и около шест и половина през зимата, човек може да ги види да работят на манастирските ниви или в градината към дзендо. По-късно някои монаси отиват на групи в съседните села да просят ориз. Те поддържат реда вътре и вън от манастира. Когато се казва: „Тук е като в дзен-манастир“, това означава, че става дума за възможно най-чистото място. Обикновено с дзендо са свързани неколцина покровители, чиито домове монасите редовно посещават за ориз и зеленчуци. Когато просят, те често се отдалечават на няколко километра от манастира. Можете да ги срещнете по пътищата да теглят двуколка, натоварена с тикви, картофи или репи дай-кон. Понякога отиват в гората да събират дърва и съчки. Разбират и от земеделие. Тъй като трябва да се издържат сами, те са и земеделци, и сръчни занаятчии, и общи работници. Често пъти сами строят своя дзендо и други сгради под ръководството на специалисти. Работата им далеч не е съвършена, но се трудят толкова усърдно, колкото и другите работници, а понякога и повече, защото за тях трудът е култ.
Монашеската община се самоуправлява. Тя има свои готвачи, надзиратели, ръководители, пазачи, церемониалмайстори и др. Въпреки, че учителят е душата на дзендо, той не е пряко свързан с управлението на манастира. То е поверено на старшите членове на общността, избрани заради качествата им, показани през дългите години на учение. Когато се запознава с Дзен, човек обикновено се удивлява от дълбоката и трудно доловима „метафизика“ на учението и си представя монасите като строги, бледи мъже с наведени глави, забравили за света. Ала в своето всекидневие те са обикновени смъртни, заети с тежък труд. Обичат да се шегуват, винаги са готови да си помогнат, не се срамуват от никаква работа, дори от онази, която понякога се смята за недостойна от по-издигнатите. Тук най-силно се проявява влиянието на Хякуджо. По такъв начин на монасите се осигурява хармонично развитие. Те нямат традиционното образование, което се получава от книгите или от теоретичните поучения. Но наученото от тях е приложимо и резултатно, защото основният принцип на живота в дзендо е „учене чрез практика“. Те презират лекото обучение и гледат на него като на сдъвкана храна, предназначена за възстановяващ се тежко болен. Според някои на третия ден, след като една лъвица роди, тя бутва малките си в пропаст, за да види дали ще успеят да изпълзят обратно сами. За тези, които не успеят, тя повече не се грижи. Друг въпрос е доколко е вярно това, но нещо подобно прави и дзен-учителят като се отнася към учениците си с привидна грубост. Често пъти монасите нямат достатъчно дрехи, нито достатъчно храна, нито достатъчно време, за да се наспят, а на всичко отгоре имат и много работа — физическа и умствена. Тези външни потребности и вътрешни стремежи оказват влияние върху характера им и често в резултат се създава изключителна категория хора, наречени завършени дзен-учители. Тази уникална система на образование, която все още се прилага във всеки дзендо на Риндзаи, не е много добре известна сред непосветените, въпреки че сега има стремеж да се научи колкото може повече за живота в дзен-манастирите. Съвременният комерсиален и технологизиран свят навлиза все повече на Изток, така че почти не е останало място за тихи занимания, а вероятно в скоро време дори уединеният остров на Дзен ще бъде погребан под вълните на ненавистния материализъм. Дори самите монаси започват да не разбират духа на първите учители. Не може да се отрече, че някои неща в монашеското обучение могат да бъдат подобрени, но възпитанието в дълбоко религиозен дух и почтителност към живота и труда трябва да бъде запазено, за да продължи Дзен да съществува още много години.