— Е, и?
— Ами след като не вижда ясно, вероятно въпросният наблюдател не е разбрал, че е имало пясъчна буря. Не е предполагал, че бушуващият вятър може да ни разкрие нещо. Едва ли е имал намерение да ни се покаже. — Ричард пак я погледна. — Според мен е допуснал грешка. И ни се е разкрил, без да иска.
Калан въздъхна сдържано и уморено. Нямаше какво да възрази на такова абсурдно твърдение. Нищо чудно, че Ричард не споделяше с нея цялата си хипотеза. Когато той и каза, че според него соколите ги преследват, тя реши, че вероятно става въпрос за някакво заклинание, отключено от определено събитие — най-вероятно невинното докосване на Кара — и че именно тогава заклинанието се е закачило за тях, при което соколите са започнали да следят определен магически маркер. Оттам нататък, както бе подхвърлила Дженсън, някой просто е започнал да следи къде се намират соколите, за да разбере местоположението на Ричард и Калан. Калан предположи, че става въпрос за нещо подобно на онзи облак, който Мрачният Рал бе прикачил към Ричард, за да знае местоположението му. Ричард обаче не свързваше сегашните събития с нищо, което им се бе случвало преди; той гледаше на нещата през призмата на Търсача.
В изказването на Ричард имаше още доста неясни за нея моменти, ала тя не би проявила глупостта да подложи на съмнение думите му само защото никога преди не бе чувала за подобно нещо.
— Може би не е „той“ — отвърна накрая, — а „тя“. Примерно Сестра на мрака.
Ричард пак я погледна, но този път в очите му проблесна повече тревога, отколкото нещо друго.
— Който и да е каквото и да е, не смятам, че идва с добро.
Тук Калан нямаше какво да възрази, макар да не и бе лесно да приеме подобно твърдение.
— Добре, да приемем, че си прав — че случайно сме забелязали, че някой ни следи. Тогава защо соколите ни нападнаха?
Ричард случайно подритна едно камъче и ботушът му вдигна облаче прах.
— Не знам. Може би се е ядосал, задето ни се е показал.
— Бил е ядосан и затова е накарал соколите да похитят малките на Бети? И ги е насъскал срещу теб?
— Хрумна ми просто ей така — сви рамене Ричард, — нали питаш. Не казвам, че съм убеден, не съм сигурен дали е станало точно така. — Вятърът разроши дългите пера на стрелите му; бяха окървавени в основата, тъмносиви по средата и черни към връхчетата.
Той размисли отново и каза, вече не чак толкова категорично:
— Възможно е дори този, който е пратил соколите да ни следят, да няма нищо общо с нападението. Може пък птиците да са го направили на своя глава.
— Просто са поели нещата в свои ръце, без да се съобразяват с волята на своя господар?
— Защо не! Може той да има властта да ги изпрати да ни следят, да ги накара да ни шпионират, но да контролира нещата само дотолкова.
Калан въздъхна озадачена.
— Знам доста неща за какви ли не видове магия, Ричард — рече тя, като не успя да потисне съмненията си, — но не бях чувала да е възможно да се случи подобно нещо.
Ричард се надвеси напред и отново втренчи в нея пронизителните си сиви очи.
— Знаеш доста неща за видовете магия, разпространени в Средната земя. Може би тук има такива, каквито никога не си срещала. Та да не би да беше чувала за пътешественика по сънищата, преди да се сблъскаме с Джаганг? Да не би да бе предполагала, че е възможно да съществува нещо подобно?
Калан се вгледа задълго в мрачното му изражение, прехапала долната си устна. Ричард бе израсъл далеч от магията — всичко това бе ново за него. В известен смисъл обаче това бе и неговото предимство, понеже не страдаше от предразсъдъци по отношение на това какво е възможно и какво не да се постигне с магия. Бяха се сблъсквали и с нечувани и невиждани магически предмети и сили.
За Ричард почти всеки акт на магия беше нов и непознат.
— Е, какво предлагаш да предприемем? — попита тя съучастнически.
— Да действаме според плана. — Той хвърли поглед през рамо и забеляза как Кара внимателно оглежда околността в доста голям периметър. — Сигурно е свързано с останалите неща.
— Кара просто искаше да ни предпази.
— Знам. А кой знае дали не би било по-зле, ако не го бе докоснала. Дори не е изключено по този начин тя да ни е спечелила време.
Калан преглътна надигащото се в гърлото и чувство за ужас.
— Мислиш ли, че времето ни не е безвъзвратно изгубено?
— Все ще измислим нещо. Още не сме разгадали до край смисъла на ставащото.
— Когато и последната песъчинка се отцеди от горната половина на пясъчния часовник, това обикновено означава, че ястието е готово.
— Ще намерим отговора.
— Обещаваш ли?
Ричард протегна ръка и нежно погали Калан по гърба.