— Какво да предадем на Господаря Рал? — попита Том.
— Че го обичам — усмихна се тя. — Но той го знае. Калан разкопча колана с меча си и го подаде на Дженсън.
— Ела с мен, Оуен.
Понечи да тръгне, но Дженсън се хвърли към нея и я притисна към себе си.
— Не се тревожи — прошепна и. — Ще занесем противоотровата на Ричард и ще се върнем за теб.
Калан и благодари шепнешком, прегърна я набързо и тръгна по моста. Оуен закрачи до нея мълчаливо. Човекът отсреща наблюдаваше неподвижно. На средата на моста Калан спря.
— Донеси шишенцето — извика му.
— Ела тук и ще го имаш.
— Ако искаш мен, ела в средата на моста и дай шишенцето на този човек — такава беше уговорката с Николас.
Мъжът остана неподвижен, сякаш размисляше. Приличаше на войник. Не отговаряше на описанието на Николас, направено от Оуен. Най-накрая тръгна по моста. Оуен и прошепна, че прилича на офицера, когото бе видял с Николас. Калан чакаше и гледаше как онзи се приближава, а луната го осветява все по-ясно. Носеше нож, втъкнат зад колана, на хълбока от другата му страна висеше меч.
Когато я приближи, спря и зачака.
Калан протегна ръка.
— В бележката беше предложена замяна — аз срещу това, което притежава Николас.
Мъжът, чийто нос бе крив и сплескан, се усмихна.
— Именно.
— Аз съм Майката Изповедник. Дай ми лекарството или си мъртъв начаса.
Онзи извади от джоба си четвъртито шишенце и го постави в ръката и. Беше пълно с прозрачна течност. Калан издърпа тапата и го помириса. Имаше лек аромат на канела — също като другите дози от противоотровата.
— Този човек ще го отнесе — каза Калан на ухилената физиономия срещу нея и подаде шишенцето на Оуен.
— А ти идваш с мен — допълни мъжът и я хвана за китката. — Иначе всички на този мост ще умрем. Той може да си ходи, както е според уговорката, но ако ти се опиташ да избягаш, свършено е с теб.
Калан погледна Оуен.
— Тръгвай — нареди мрачно тя.
Оуен погледна чернокосия, после и нея. Като че ли искаше да каже нещо, но само кимна и побягна по моста към Том и Дженсън, които наблюдаваха и чакаха.
Когато стигна до тях, мъжът се обърна към Калан:
— Да вървим, ако не ти се умира.
Калан издърпа ръката си. Щом онзи се обърна и тръгна, тя го последва към другия край на моста. Огледа сенките между дърветата на отсрещния бряг, сградите с безброй скришни места около тях, далечните улици. Не видя никого, но от това не и стана по-добре.
Там някъде, в мрака, се спотайваше Николас и я очакваше.
Внезапно нощта зад гърба им избухна в ярка светлина. Калан се извърна и видя моста, обвит в кипящо огнено кълбо. Полетели нагоре в небето, пламъците чернееха и се сливаха с нощната тъма. Изригна фонтан от камъни. Мостът под бушуващото огнено кълбо не устоя. Арките поддадоха, черните води на реката постепенно погълнаха цялата конструкция.
Вкочанена от страх, Калан се запита дали има други мостове над реката. Как ще се върне при Ричард, ако планът и проработи? Ако пък не проработи, как ще и се притекат на помощ приятелите и?
На отсрещния бряг Том, Дженсън и Оуен тичаха обратно нагоре по пътя към мястото, където бяха оставили Ричард да спи. Нямаха време да гледат рушащия се мост. Като се сети за Ричард, Калан едва не простена на глас.
— Движение! — блъсна я най-неочаквано мъжът.
Тя го прониза със свиреп поглед, възмутена от наглата му усмивка и самодоволната увереност в очите му.
Докато крачеше отпред, подбутвана сегиз-тогиз от мъжа, Калан се стараеше да не дава воля на гнева си. Глождеше я мисълта да използва силата си и да постави на мястото му това жалко създание, но имаше по-важна цел, която изискваше пълната и концентрация — Николас.
Докато се отдалечаваха от реката, в сенките из тъмните странични улички тя мярна спотаени войници, готови да осуетят всякакъв опит за бягство. Все едно. В момента не мислеше за бягство, а как да постигне целта си. Мъжът зад нея, колкото и грубо да се държеше, също беше нащрек и се отнасяше с нея с умерено презрение.
Колкото повече двамата се отдалечаваха от реката, толкова по-плътно една до друга бяха наблъскани схлупените къщурки. Между паянтовите постройки се виеха лабиринти от тесни странични улички. Малкото дървета, които се виждаха, растяха току до улицата. Клоните им бяха надвиснали над нея, сякаш бяха алчно протегнати хищни ръце. Капан се опитваше да не мисли за това колко дълбоко навлиза в територията на врага и колко души я дебнат в мрака.