Насред свъсения град от малки, сгушени една в друга, предимно едноетажни къщурки Оуен дръпна Ричард да спре.
— Там, долу, зад ъгъла завиваме надясно, Господарю Рал. По-натам има площад, където често се събират хора. В дъното на площада се извисява висока сграда. Това е мястото. Встрани тръгва уличка, пресечена от алея, която заобикаля сградата. Предния път влязох оттам.
— Да вървим! — кимна Ричард.
Без да изчака да види дали го следват изморените му спътници, той тръгна плътно покрай сградите, скрит в техните сенки. Зави зад ъгъла. Над едно прозорче висеше дървена табела с резбовани върху нея хлябове. Хлебарят още не бе отворил — беше твърде рано.
Ричард се огледа и замръзна на място. Пред него се откри площад с дървета и пейки. Отсрещната сграда бе разрушена. От нея бяха останали само тлеещи въглени, наоколо се суетяха хора, явно свидетели на доскорошен голям пожар.
— Добри духове! — прошепна Дженсън ужасена. Закри уста, страхувайки се да изрече на глас това, което всички си мислеха.
— Изключено е да е била вътре — отвърна Ричард на несподеления им страх. — Николас не би я върнал тук, само за да я убие.
— Тогава защо го е направил? — попита Ансон. — Защо е опожарил сградата?
Ричард проследи с поглед струйките дим, които се виеха бавно в студения нощен въздух, и като че надеждите му се изпариха заедно с тях.
— За да ми напомни, че тя е при него и няма да я намеря.
— Господарю Рал — тихо се намеси Кара, — най-добре да се махаме оттук.
В тъмнината около опожарената сграда Ричард започна да различава силуетите на стотици войници, които явно дебнеха да ги заловят.
— Точно от това се страхувах — призна Оуен. — Затова избрах най-обиколния маршрут до тук. Виждате ли онзи път, ей там, където са войниците? Той идва от моста, който пресякохме.
— Как така винаги разбират къде сме или къде ще отидем? — прошепна Дженсън разстроена. — И кога точно?
Кара сграбчи Ричард за ризата и го задърпа назад.
— Твърде много са. Не знаем колко още ни дебнат наоколо. Да изчезваме.
Колкото и да не му се искаше, Ричард трябваше да признае, че е права.
— Чакат ни — припомни му Том. — Ще дойдат още много.
Ричард мислеше трескаво къде ли е Калан. Накрая кимна. Кара моментално го сграбчи за ръката и групата им потъна в нощта.
Петдесет и девета глава
В ЗВЕЗДНАТА НОЩ Ричард с усилие се изправи пред мъжете, събрани под кичестите дъбови клони в края на гората. Някои от присъстващите държаха свещи, за да се вижда по-добре. Докато настъпи моментът да атакуват Глогинград, щеше да се е развиделило.
Ричард искаше само да влезе в града и да намери Калан, но за целта трябваше да използва всички налични средства и цялата помощ, която можеше да намери, за да не пропусне нито една възможност. Останалото — после.
Всъщност повечето от тези хора никога не бяха се сражавали. Съгражданите на Оуен и Ансон от Бруленик, участвали в първата нощна атака над притихналите спални, вече познаваха мириса на боя. Останалите бяха от Северин, където Ричард бе отишъл да се срещне с Мъдреца. Те се бяха включили в сблъсъците с войниците, оцелели след като в храната им бе сложена отрова. Вярно, вражеските сили не бяха чак толкова многобройни, но мъжете от Северин си свършиха добре работата. Ако не друго, тези краткотрайни, но кървави схватки ги изпълниха с повече решителност и им показаха, че могат да извоюват сами свободата си, че държат съдбата си в свои ръце.
Сега обаче беше различно. Предстоеше им битка, каквато не бяха си и представяли. И което е по-лошо — в град, доброволно присъединил се към каузата на Императорския орден. Не можеха да разчитат на помощ от местните.
Ако разполагаше с повече време, Ричард би измислил по-добър план и най-напред да понамали числеността на противника. Но време нямаше, трябваше да се действа незабавно. Изправи се пред хората с надеждата да ги окуражи. Постоянната мисъл за освобождаването на Калан не му даваше мира. За да и помогне, щеше да е най-добре да се опита да забрави за нея и да се съсредоточи върху предстоящото.
— Не ми се щеше да се сражаваме точно така — обърна се Ричард към воините си. — Надявах се пак да прибегнем към някой от използваните вече начини — огън или отрова, — за да не даваме жертви. Уви, нямаме тази възможност. Николас знае, че сме тук. Побегнем ли, хората му ще тръгнат по петите ни. Някои от вас може и да им избягат… временно.