Когато барикадираните пътя дрипльовци разбраха, че подкрепяйки зверовете от Императорския орден, ще си докарат лоши последствия, те се разпръснаха, като кълняха Ричард и хората му.
Разкъсали обръча на ударилите на бяг защитници, нападателите, без да спират, се насочиха към няколкото сгради оттатък тревистите площи, осеяни тук-там с дървета. Стоящите отпред войници разбраха, че оттук насетне ще трябва да се защитават сами и че не могат да разчитат повече на жителите на града. Те бяха свикнали да убиват беззащитни и безропотни жертви. За повече от година владичество не им се беше налагало да водят битка. Ричард бе първият, който ги нападна, унищожавайки войниците, изпречили се на пътя му. Кара настъпваше вдясно от него, отляво беше Том, който въртеше копието си със смъртоносен устрем и пробождаше вражеските войници, повечето, от които дори не бяха успели да извадят оръжията си. Тези хора бяха свикнали да покоряват цели градове с покорни и безропотни жертви, но не и да срещат решителен отпор. Сега им се наложи да се борят за живота си.
Ричард вилнееше сред тях, все едно бяха неподвижни статуи. Някои разсичаха въздуха там, където той бе прелетял само преди миг, докато Ричард предвиждаше къде ще се озоват в следващия момент и ги посрещаше с наточеното си като бръснач острие. Изненадващо се появяваше в гръб на други, които се озъртаха в почуда, търсейки го с поглед, и им прерязваше гърлата с един замах. Трети обезглавяваше, преди изобщо да са разбрали, че се кани да ги нападне. Пестеше силите си и не си позволяваше нито едно излишно движение. Точността му бе смъртоносна. Нямаше никакво намерение да им доказва, че ги превъзхожда — просто ги убиваше. Не им даваше шанс да отвърнат на удара — ликвидираше ги далеч преди това.
Веднъж отдал се на битката, той се завъртя в танц със смъртта, което означаваше само едно — убивай. Посичаше врага бързо, решително, смъртоносно и това бе негов дълг, негова едничка цел и необходимост.
Врагът не беше подготвен за такава необуздана стихия.
Атаката на дружината му отприщи вълна от ужасени писъци. Утрото затрепери от предсмъртни викове.
Ричард забеляза един, който приличаше на командир, и се хвърли към него, като опря острие в гърлото му.
— Къде са Николас и Майката Изповедник?
Мъжът не отговори, а се опита да го сграбчи за ръката. Но не бе достатъчно бърз. Ричард плъзна меча си по гърлото му и почти го обезглави, веднага, след което се завъртя към друг войник, който го нападаше в гръб. Онзи направи опит да избегне острието на Ричард, но, уви — бе прободен в сърцето.
Първите, посрещнали нападението, бяха вече мъртви и битката продължи яростно напред към сградите. Привлечени от грохота на боя, от казармите наизлязоха нови орди от войници в кожени униформи, с ризници, препасани с колани, натежали от оръжия. Имаха свиреп вид и явно бяха свикнали да убиват — Ричард никога не бе виждал по-жадни за кръв мъже.
Докато напредваше, Ричард се хвърляше върху всеки, който предполагаше, че може да е с по-висок ранг. Но никой не отвръщаше на въпроса му. Никой не знаеше къде са Николас и Калан.
Освен с врага Ричард трябваше да се бори и със замайването. Увлечен в танца със смъртта, оставил се на опита, натрупан в меча му, той донякъде успяваше да тушира въздействието на отровата. Знаеше, че няма да е задълго, но засега се справяше.
Остана изненадан колко добре се справят хората му. Помагаха си един на друг, докато напредваха сред вражеските редици. Водейки битката заедно, тяхната сила се удвояваше и съумяваха да оцелеят там, където сам човек не би се справил.
Не всички оживяха. Ричард видя някои от другарите си мъртви. Но изненаданият враг даде далеч повече жертви. На войниците от Императорския орден им липсваше справедливата решителност, с която бяха изпълнени хората на Ричард. Онези не бяха нищо повече от банда разпасани главорези. Сега бяха изправени пред хора, които търсеха възмездие. Мъжете от Ордена се биеха хаотично, всеки сам се опитваше да спаси собствената си кожа, на никого не му хрумна да се организират в защита. Докато бойците на Ричард водеха битката с една обща цел — да избият врага до крак.
Ричард чу Кара да го вика настойчиво от тясното пространство между две сгради. Отначало си помисли, че е изпаднала в беда, но като мина зад ъгъла, видя един як мъжага на колене пред нея. Тя държеше главата му изправена, като стискаше кичур от мазната му черна коса. На ухото му се виждаха редица сребърни халки. Кара бе опряла Агнела си в гърлото му. По брадичката му се стичаше кръв.