— Кажи му! — извика тя към мъжа, когато Ричард дотича.
— Не знам къде са.
В пристъп на ярост Кара заби в тила му върха на Агиела си. Покосен от внезапния удар, онзи подскочи, ръцете му се замятаха в неконтролируем гърч, от гърлото му се изтръгна по-скоро издихание, отколкото вик. Забели очи. Морещицата го дръпна за чорлавата коса и го изправи наново, подпряла гърба му с коляно.
— Кажи му! — изръмжа.
— Те заминаха — измънка онзи. — Николас замина снощи. Водеха една жена, но не знам коя е.
Ричард клекна и го сграбчи за ризата.
— Как изглеждаше жената?
— С дълга коса. — Още не успяваше да фокусира погледа си.
— Къде отидоха?
— Не знам. Заминаха. Бързаха.
— Какво каза Николас, преди да тръгне? Погледът на онзи постепенно се проясни.
— Николас знаеше, че ще нападнете призори. Каза ми по кой път ще влезете в града.
Ричард не вярваше на ушите си.
— Как е разбрал?
Мъжът се поколеба. Видът на Агиела на Кара го накара да размисли.
— Не знам. Преди да тръгне, Николас ми каза колко човека сте, кога ще нападнете и откъде ще минете. Заръча да събера хора от града, които да направят щит срещу вас. Събрахме най-фанатичните си поддръжници и им казахме, че идвате да ни избиете и да предизвикате война.
— Кога замина Николас? Накъде отведе жената?
— Не знам — От брадичката на мъжа капеше кръв. — Просто тръгнаха много бързо снощи. Това е всичко, което знам.
— Щом сте знаели, че идваме, защо не подготвихте по-добра защита?
— Как да не сме? Николас ме остави да се грижа за града. Уверих го, че с такава малка численост не можете да ни победите.
Нещо не беше наред.
— И защо да не можем?
За първи път мъжът се усмихна.
— Защото не знаете с каква войска разполагаме всъщност. След като разбрах откъде ще нападнете, свиках всичките ни части. — Усмивката му грейна. — Чувате ли звука на рог в далечината? Идват. — Засмя се гръмко. — Скоро ще умрете.
— Първо е твой ред! — скръцна със зъби Ричард. Мечът му прободе сърцето на офицера с мощен удар.
Очите на онзи се разшириха от ужас. Докато издърпваше острието, Ричард го завъртя, за да е сигурен, че всичко е свършено.
— По-добре да изкараме хората оттук — каза Ричард и като хвана Кара за ръката, двамата побягнаха към ъгъла на зданието.
— Май сме закъснели — отвърна тя, когато излязоха иззад ъгъла и видяха цели орди войници да се стичат от всички страни.
Откъде Николас е разбрал кога и как ще нападнат? Когато изготвяха плана си, придвижвайки се в полето, наоколо нямаше жива душа. Как може да е разбрал?
— Добри духове! — обади се Кара. — Никога не съм предполагала, че в Бандакар има толкова много войници.
Техният рев беше оглушителен. Ричард вече бе на края на силите си. С всеки дъх, който поемаше, болката му ставаше нетърпима. Но нямаше избор.
Трябваше да намери начин да стигне до Калан. Трябваше да издържи поне толкова.
Той изсвири сигнал, за да събере хората си. Ансон и Оуен се отзоваха веднага. Ричард се огледа и видя повечето от останалите.
— Трябва да се махаме. Твърде много са. Не се разделяйте. Ще се опитаме да пробием обръча им. Ако успеем, се разпръснете и търсете начин да се доберете до гората.
С Кара от едната си страна и Том от другата, Ричард застана начело на дружината. В града се изсипваха хиляди войници от Императорския орден. Гледката беше страховита. Бяха толкова много, че земята сякаш се движеше.
Преди Ричард да ги достигне, утринният въздух изведнъж се взриви в ослепителни огнени езици. Вражеските редици бяха разпокъсани от ревящи пламъци, които покосяваха стотици мъже наведнъж. Във въздуха изригнаха буци пръст, дървета и човешки тела. По земята се валяха хора, дрехи, горяща коса и парчета плът.
Ричард дочу свистящ звук някъде зад себе си. Звучеше му някак познато. Обърна се точно навреме, за да види кълбо от течен мътножълт пламък, която пореше въздуха. Докато се приближаваше, ставаше все по-голямо и застрашително.
Магьоснически огън.
Нажеженото до бяло смъртоносно кълбо прелетя с рев над главата му. Щом отмина Ричард и хората му, се спусна ниско сред имперските войници и ги обля със смъртоносна лава. Магьосническият огън поглъщаше с чудовищна бързина всичко, до което се докосне. Една капка лава върху човешки крак беше достатъчна да го прогори до костта. Болката беше непоносима — толкова мъчителна, че който оцелееше по случайност, копнееше единствено за смъртта.