— Ами ние? — попита Оуен.
Ансон, който стоеше наблизо, кимна. Личеше си, че много му се иска да участва. Имаше и други, стояли зорко на пост пред сградата, където Натан се опитваше да помогне на Ричард. Всички те се бяха били мъжки в последните битки. Ако искаше да си върне Калан, щеше да има нужда поне от още няколко човека.
— С благодарност бих приел вашата помощ. Би било най-добре повечето от вас да останат с Натан и Ан. Хората от Глогинград ще имат нужда от вас, за да им обясните всичко, което сте научили. Ще трябва да променят някои неща, за да свикнат с новия свят, който ги очаква.
Ричард тръгна, но Натан го спря за ръкава.
— Не ми е известно да съществува спасение от крадците на души, Ричард, но си спомням, че веднъж прочетох нещо в една стара книга, която намерих в подземията на Двореца на пророците.
— Слушам те.
— Те намират начин да пътуват извън тялото си… изпращат собствения си дух навън.
Ричард потърка чело, замислен над думите на Натан.
— Ето как ме е наблюдавал и следил. Вероятно ме е гледал през очите на онези едри птици — черноперите соколи. Ако това, което казваш, е истина, значи той напуска тялото си, за да го прави. — Ричард вдигна очи към Натан: — Какво ми помага това?
Натан се доближи и килна глава на една страна, като вторачи сините си очи в него.
— Тогава са уязвими — когато са извън тялото си. Ричард повдигна меча в ножницата, за да се увери, че се движи гладко.
— Някакви предложения как да го хвана, докато е извън тялото си?
— Не, за съжаление — изправи се Натан.
Все пак Ричард кимна с благодарност и заслиза по стъпалата към изхода.
— На какво разстояние е укрепеният лагер, Оуен?
— Близо е до мястото, където пътеката пресичаше границата.
Значи, затова Ричард не го бе видял досега — те бяха дошли по стария път, използван от Каджа-Ранг. Което означаваше близо седмица път. Не разполагаха с толкова.
Ричард огледа внимателно всички вперени в него очи.
— Николас е набрал доста голяма преднина и сигурно бърза да избяга с плячката си. Ако се движим бързо, без да правим дълги почивки, все още имаме шанс да го настигнем, преди да приближи укреплението. Тръгваме незабавно.
— Теб чакаме, Господарю Рал — каза Кара. Калан също го чакаше.
Шестдесет и първа глава
ДОКАТО ПЪТУВАХА, състоянието на Ричард се влошаваше от ден на ден, но страхът му за Калан го теглеше непреклонно напред. През по-голямата част от пътя — часове наред, в пек и мрак, понякога и в дъжд — тичаха с умерено, равномерно темпо. Ричард си бе отрязал една тояга, на която се подпираше. Когато усетеше, че не може да продължи, нарочно забързваше, за да си напомни, че не трябва да се предава. Спираха само нощем за няколко часа сън.
Мъжете едва успяваха да не изостават. За Кара и Дженсън не беше проблем. И двете бяха привикнали към изтощението, съпътстващо всяко трудно пътешествие. Но така или иначе, всички бяха толкова изморени от безмилостното темпо, че говореха само при нужда. Ричард се носеше упорито напред, опитвайки се да не мисли за собственото си безнадеждно състояние. Напомняше си, че всяка достатъчно бързо измината крачка ги доближава все повече до Николас и най-вече до Калан.
В моменти на отчаяние си повтаряше, че Калан е жива и го очаква, защото, ако Николас е имал намерение да я убие, отдавна да го е направил. Ако я беше убил, Вселителят не би тръгнал да бяга. Калан беше много по-ценна жива.
Наред с останалото, Ричард чувстваше и странно облекчение — можеше да напрегне докрай всичките си сили, вече беше излишно да се тревожи за здравето си. Край с противоотровата. С времето отровата щеше да го убие. Проблемът с контрола върху дарбата също се оказа неразрешим — и това работеше за унищожението му. И в двата случая нямаше измъкване. Така или иначе ще умре.
Из гористите хълмове се пътуваше леко. Открити, с безкрайни зелени ливади, осеяни с диви цветя и избуяли треви. Кипеше живот. Ако смъртта не го дебнеше, ако ги нямаше болката и смазващия страх за Калан, Ричард сигурно би обърнал внимание на красотата на тези земи. В този случай обаче възприемаше природата само като пречка.
Слънцето, отразено в очите му, запълзя бързо към върховете на величествените планини. Скоро щеше да настъпи мрак. Малко по-рано следобеда Ричард се бе възползвал от един удобен случай, за да простреля елен. Том бързо отдели месото. Хората имаха нужда от храна. Иначе нямаше да имат сили да продължат напред. Ричард прецени, че е крайно време да спрат да сготвят месото, след което да се нахранят и да поспят.
Докато крачеха през дълбока, разлюляна от вятъра трева, Оуен се приближи до Ричард и посочи напред.