Усети как по бузата му се стича сълза. Постепенно всичко се разпадаше. Нещата едно по едно излизаха от контрол. В гърлото му се настани буца, която почти го задушаваше.
Легна и погали Бети.
— Какво да правя? — изхлипа. Избърса лице с опакото на ръката си.
— Какво да правя, Калан? — прошепна с отчаяна безнадеждност. — Толкова се нуждая от теб. Кажи ми какво да правя?
Не му беше останала никаква надежда.
При неочакваната поява на Натан си беше помислил, че най-сетне е намерил помощ. Но светлият пламък на тази последна надежда бързо угасна. Дори и велик магьосник не можеше да му помогне.
Велик магьосник.
Каджа-Ранг. Ричард застина.
Думите на Каджа-Ранг. В главата му отекнаха двете думи, изписани върху гранитната основа на гигантската статуя. Онези две думи бяха предназначени за Ричард.
Талга Вастернич.
Заслужи победата.
— Добри духове… — прошепна Ричард.
Най-после разбра.
Шестдесет и втора глава
НИКОЛАС НАБЛЮДАВАШЕ как след последната си отчаяна молитва, прошепната към добрите духове, Господарят Рал пое обратно към лагера, за да се върне при хората си. Колко тъжно! Колко тъжно, че човечецът ще умре! Съвсем скоро ще е сред скъпите си духове… в отвъдния свят на Пазителя.
Николас изпитваше неимоверно удоволствие от играта. Горкият Господар Рал беше толкова объркан и смутен. Вселителят с радост би играл тази игра още дълго време, но дните на Ричард бяха преброени. Много тъжно наистина!
Но след смъртта на Ричард Рал щеше да има още безброй поводи за забавление — след като най-сетне приключи с тази досадна малка подробност! И това според Джаганг било учудващо изобретателен човек. Би било глупаво Николас да го подценява — така го предупреждаваше пътешественикът по сънищата. Вероятно Джаганг не можеше да се мери с великия Ричард Рал, но за Николас Вселителя той не представляваше проблем.
Духът му се изпълни със задоволство при мисълта за смъртта на Господаря Рал. Гледката сигурно ще си заслужава. Ще бъде подобаващ край за пиесата на живота му. Николас имаше намерение да я изгледа докрай, да види всеки трогателен момент от последното действие. Представи си как всички приятели на Господаря Рал ридаят безпомощно, покосени от мъка, докато той се отпуска в сладката прегръдка на смъртта — тази служителка на вечността, дошла да помогне на духа му да поеме великолепното, безконечно духовно пътешествие, което щеше да го отдалечи от досадния антракт, наречен живот.
Завесата скоро щеше да се спусне. Николас много обичаше пиесите с тъжен край. Вече нямаше търпение да види как ще свърши тази.
Мрази, за да живееш — живей, за да мразиш!
Николас, също като самият Ричард, се питаше, кое ли ще довърши първо Господаря Рал — отровата или дарбата му. Веднъж му се струваше, че шансът е на страната на едното, друг път — на второто. Известно време болката, предизвиквана от дарбата, за малко да го унищожи; точно тогава отровата набра сила и така ускори действието си, че захвърли Ричард в бездиханна агония. Също като в добрите пиеси, това беше главният въпрос, чийто отговор идва в самия край. Напрегнатото очакване беше сладостно.
Във фаталната битка между двете Николас залагаше на дарбата. Нямаше нищо против отровата, но далеч по-вълнуващо беше да се проследят обратите на съдбата, сполетели велик и надарен магьосник с възможностите на Господаря Рал — магьосник, какъвто не се бе раждал от най-дълбоката древност на човешката история, — който бива погубен от силата си, дадена му по рождение — от собствената си необозрима, ала безплодна сила… Поредната жертва на неосъществимите човешки амбиции. Ето това се казва завладяващ и подходящ финал.
Оставаше още малко.
Съвсем, съвсем мъничко.
Николас наблюдаваше внимателно, не искаше да изпусне и най-малката вълнуваща подробност. В компанията на духа на прелестната невеста на Ричард Рал, Николас се чувстваше едва ли не член на семейството и очакваше с трепет настъпването на трагичния край на такъв велик човек.
Струваше му се съвсем справедливо Майката Изповедник да присъства лично на тъжния край на своя любим.
Тя наблюдаваше заедно с него връщането на Ричард Рал към лагера и страданието му и късаше сърцето.
Николас вкусваше с наслада от мъката и. Тепърва щеше да я накара да страда. Съвсем скоро щяха да разполагат с достатъчно време заедно, за да може той да стигне до прага и на поносимост към страданието.
Хората около лагерния огън в гората бяха нетърпеливи. Когато Господарят Рал застана пред тях, го погледнаха с очакване. Гледаше го и Николас. Силуетът на Господаря Рал трептеше на огъня, както трептеше и във виденията на Николас. Сякаш вече се бе превърнал в дух, готов всеки момент да отлети в сладостната забрава, обгръщаща света на мъртвите.