Господарят Рал стоеше пред него, изправен с разтворени на нивото на раменете крака, стиснал меча с двете си ръце. Същинско олицетворение на физическата сила, съсредоточена и готова за действие.
Николас се ококори при вида на острието, проблясващо като дъга в неподвижния въздух.
В същия миг проехтя смразяващият яростен вик на Господаря Рал, който съсредоточи всяка фибра на силата си в замаха на меча.
Изведнъж, внезапно и напълно неочаквано, Николас разбра — не искаше да умре. Живееше му се. Колкото и да мразеше живота, в този миг осъзна, че всъщност иска да го задържи.
Трябваше да направи нещо.
Трябваше да напрегне всичките си сили, волята си.
Трябваше да спре тази отмъстителна душа пред себе си.
Съсредоточи силата си напред, готов да сграбчи вилнеещия пред очите му дух.
В същия миг го порази колосален, зашеметяващ удар отстрани по врата.
Викът на Ричард още не бе заглъхнал, когато мечът му, с цялата сила и бързина, на която господарят му бе способен, изписа дъга и полетя към лявото рамо на Николас.
Ричард видя с всички подробности как острието преминава през плътта и костта, как разкъсва последователно мускулите, сухожилията, артериите и трахеята, следвайки точно зададената му от Търсача справедлива посока. Ричард беше вложил в това светкавично движение на меча всичко, на което бе способен. Сега наблюдаваше завършека му, достигането на неговата крайна цел: острието отдели главата на Николас Вселителя, и тя — зяпнала в изненада и неосъзнат напълно ужас, с малки кръгли очички, все още ококорени и жадни да обхванат сцената в цялата и пълнота — подскочи във въздуха и с бавно въртене започна да пада, след като мечът под нея завърши смъртоносната си дъга, а по стената отзад плиснаха дълги, лепкави пръски кръв.
Ричард замлъкна в мига, в който мечът достигна целта си. Внезапно осъзна реалността около себе си.
Главата тупна на пода, чу се как черепът изтрополи отчетливо.
Край.
Ричард дръпна юздите на гнева си. Трябваше веднага да го обуздае. Чакаше го още по-важна задача.
С плавно движение прибра окървавения меч обратно в ножницата и се обърна към другото тяло, подпряно вдясно на стената.
Видът и направо го зашемети. Беше жива, дишаше и видимо не бе наранена, което го изпълни с внезапна дива радост. Най-лошите му страхове, които не смееше дори да допусне до съзнанието си, се изпариха в миг.
Но тогава разбра, че всъщност тя не е съвсем добре. Нямаше начин да не се събуди при такава гръмовна атака.
Ричард падна на колене и я вдигна на ръце. Беше толкова лека и отпусната. Капчици пот покриваха бледото и като платно лице. Клепачите и бяха притворени, а очите — забелени.
Ричард отново потъна в себе си, търсейки сили да върне към живот жената, която обичаше повече от самия живот. Отвори душата си към нея. Всичко, което искаше и от което се нуждаеше, докато я притискаше към себе си, бе нейният живот, нейната цялост.
Инстинктивно, без да осъзнава какво точно прави, събуди една сила, положена дълбоко в съзнанието му. Остави се да го отнесе нейното бурно и устремено течение. Остави любовта си към Калан, нуждата си от нея да ги залее и двамата.
— Ела си у дома, където ти е мястото — прошепна той. Насочи потока на силата към нея, остави я да премине през цялото и същество, сякаш бе фар, който и сочеше пътя. Все едно търсеше в тъмнината, като осветяваше пътя си с лъчи, извиращи от дълбините на съществото му. Въпреки че не знаеше как точно го постига, съзнателно се устреми към целта си, към нуждата, към това, което искаше да постигне.
— Ела си у дома при мен, Калан. Тук съм.
Тя зяпна. Макар да бе съвсем отпусната, Ричард усети прилив на живот в ръцете си. Тя отново отвори уста, все едно се давеше и се бореше за въздух.
Накрая се размърда в ръцете му, крайниците и се задвижиха, заопипваха. Отвори очи и запримигва насреща му.
Отново се отпусна, този път с облекчение, удивена.
— Чух те… Ричард. Бях толкова самотна. Добри духове, толкова самотна. Не знаех какво да правя… Николас крещеше. Бях загубена и самотна. Не знаех как да се върна. И тогава те почувствах.
Прегърна го здраво, сякаш никога повече нямаше да го пусне. — Ти ме преведе през тъмнината.
— Нали знаеш, че съм водач — усмихна и се Ричард.
— Как успя? — погледна го с почуда. Красивите и зелени очи се впериха в него с очакване. — Дарбата ти…
— Реших си проблема с дарбата. Каджа-Ранг ми показа пътя. Всъщност решението е било вътре в мен много отдавна, но не го съзнавах. Сега дарбата ми е наред, а мечът си възвърна силата. Бил съм толкова сляп, че направо ме е срам от себе си.
Дъхът му секна и той се закашля, не успя повече да се въздържи. Не успя да възпре болезнената гримаса. Калан го сграбчи за ръцете.