В другия край на двора откъм спалните се изля ново пълчище войници, съвсем будни и напълно готови за бой. Всички се насочиха към Ричард. Калан веднага разбра, че са твърде много. Хората му нямаше да могат да спрат прииждащия към Господаря Рал поток от врагове.
Калан чу оглушителен трясък, сякаш бе паднала гръмотевица, и в следващия миг крепостната стена бе озарена от ослепителна светлина. Инстинктивно отвърна поглед и закри очите си с ръка. Нощта се превърна в ден, в същия миг се спусна мрак, по-непрогледен и от най-черната нощ.
Пламтящата, нажежена до бяло мълния от Адитивна магия се мяташе и увиваше около и през пропукваща се черна цепнатина от Субстрактивна магия, за да оплетат заедно смъртоносно въже от две нишки, свързани здраво, за да изпълнят коварната си мисия.
Все едно обедното слънце се бе срутило сред тях. Убийствената жега и ослепителната светлина изсмукаха въздуха до последната капка. Колкото и да опитваше, Калан не успяваше да си поеме нито дъх.
Яростта на Ричард съсредоточи всичко това в обща цел. В един кратък, неудържим миг оглушителната светлинна експлозия освободи опустошителна вълна, която с шеметна скорост покоси целия лагер, изтребвайки войниците на Императорския орден.
Над крепостта се спусна тиха и мрачна нощ.
Мъже и жени стояха зашеметени сред море от кръв и разкъсана плът и втрещено гледаха пихтията, в която се бяха превърнали вражеските войници.
Битката беше приключила.
Народът на Бандакар бе оцелял. Най-накрая освободените жени се окопитиха и започнаха да хлипат и плачат от неистова радост. Познаваха много от мъжете, дошли да ги освободят, и се вкопчваха в тях с благодарност, преизпълнени с щастие, че отново са заедно. Приятели, роднини и непознати се прегръщаха. Мъжете също плачеха със сълзи на облекчение и щастие.
Калан се втурна сред масата възторжени хора, струпани в двора на крепостта. Поздравяваха я с радостни възгласи, развълнувани и от нейното освобождаване. Мнозина се опитваха да я заприказват, но нейната цел беше Ричард.
Той стоеше настрани, облегнат на стената, подкрепян от Кара. Все още стискаше в ръка окървавения си меч, опрял върха на острието му в земята.
Оуен също се приближи към Ричард.
— Майко Изповедник! Олекна ми и съм толкова благодарен, че сте пак при нас. — После погледна усмихнатия Ричард. — Запознайте се с Мерилий, Господарю Рал.
Тази жена, която само преди малко бе забивала яростно ножа в тялото на своя мъчител, сега сякаш щеше да потъне в земята от срам. Вместо да поздрави Ричард с думи, се поклони дълбоко.
Ричард се поизправи и се усмихна с онази усмивка, която Калан така обичаше да вижда — усмивка, пълна с най-чиста любов към живота.
— Радвам се да се запознаем, Мерилий. Оуен ни разказа всичко за теб и за това колко много означаваш за него. През цялото време ти беше на челно място в мислите и в сърцето му. Любовта му към теб го накара да действа така, че да промени изцяло своя свят към по-добро.
Мерилий изглеждаше като главозамаяна от всичко, а сега и от тези думи.
— Господарят Рал дойде и направи за всички нас много повече, отколкото да ни дари свободата — каза и Оуен. — Вдъхна ми кураж да дойда и да се боря за теб, да вляза в бой, за да те спася — даде кураж на всички нас да се борим за живота си и за живота на хората, които обичаме.
Сияеща от щастие, Мерилий се приближи и целуна Ричард по бузата.
— Благодаря ви, Господарю Рал. Никога не бях предполагала, че моят Оуен е способен на такива неща.
— Повярвай ми, и ние също имахме някои съмнения в него — каза Кара и го шляпна по гърба. — Но той се справи добре.
— Аз също разбрах колко ценно е това, което е направил, и това, на което сте научили народа ни — каза Мерилий на Ричард.
Ричард се усмихна и на двамата, но повече не можеше да потиска раздиращата кашлица, която напираше в гърлото му. Всеобщото приповдигнато настроение изведнъж помръкна. Хората се струпаха около тях, всеки искаше да му помогне да се изправи. Калан видя, че по брадичката му се стича кръв.
— Ричард! — извика тя. — Не…!
Сложиха го да легне. Той се вкопчи в ръкава на Калан, за да я задържи близко до себе си. Тя мярна сълзи по лицето на Кара.
Изглежда, бе изчерпал и последната искрица оставаща му сила. Не можеше да се отскубне от смъртоносната хватка на отровата и нямаше какво да сторят, за да му помогнат.
— Оуен — пророни той, след като пристъпът на кашлица бе отминал, борейки се за всяка глътка въздух. — Колко далеч е твоят град? — Гласът му бе станал дрезгав.