Очите на Рейчъл светнаха.
— Намерих тази стара топка — размаха сухара си Зед. — Най-доброто за една топка, мисля си, е някой да си играе с нея. Дали с братята и сестрите ти ще искате да си играете с тази, щом дойдете да живеете тук? Можете да я хвърляте и ритате из залите, колкото ви душа иска.
— Наистина ли, Зед? — зяпна Рейчъл.
— Наистина — ухили се той на смаяното и изражение.
— Можем да я тупаме в тъмната зала със смешните звуци. Тогава изобщо няма да ни чуеш гласовете.
— Това старо място бъка от смешни звуци и една подскачаща топка едва ли ще вдигне кой знае каква тупурдия.
Тя се покатери в скута му и с малките си ръце го обгърна в здрава прегръдка.
— Сега, като я няма онази ужасна яка около врата ти, си много по-удобен за прегръщане.
Зед я погали по гърба, докато тя го прегръщаше.
— Да, мъничката ми, много по-удобен съм.
Тя се отдръпна назад и го погледна.
— Ще ми се Ричард и Калан също да бяха тук да си играем с топката. Нещо страшно ми липсват.
— И на мен, мъничката ми. И на мен — усмихна се Зед.
— Недей да тъжиш, Зед! — начумери се тя. — Няма да ти вдигам много шум.
— Май има още много да учиш как се играе с топка. — Зед размаха пред лицето и клечестия си пръст.
— Нима?
— Ами да. Смехът и игрите с топка са неразделни като сухарите и яхнията.
Рейчъл го изгледа изпод вежди, чудейки се дали той казва истината.
Зед я пусна да стъпи на пода.
— Знаеш ли какво ще направим? Ще взема да дойда с теб и да ти покажа как се прави.
— Честно, Зед?
— Съвсем честно — стана той и разроши косата и, после грабна топката от масата. — Да те видим можеш ли да покажеш на тази топка какво значи да се забавляваш от сърце.
Шестдесет и шеста глава
РИЧАРД ОПРЯ ГРЪБ В СКАЛАТА под сянката на няколко бели дъба и се загледа далеч в хоризонта, очертан от сребристите кленове, блещукащи от повея на ветреца. Въздухът все още бе свеж от дъжда, валял предишния ден. Облаците се бяха оттеглили по-нататък, оставяйки зад себе си чисто, светло синьо небе. Свежа беше най-после и главата на Ричард.
Три дни му бяха необходими, за да се възстанови окончателно от действието на отровата. Дарбата му бе помогнала да върне от небитието не само Калан, но и себе си.
Животът на жителите от Бруленик постепенно започваше да възвръща нормалния си ритъм. Нямаше да им е лесно, след като бяха загубили толкова много близки хора. Липсваха им приятели, роднини, на чиито места сега зееха празнини. И все пак сега, когато бяха свободни, във въздуха трептеше една надежда за по-добро бъдеще.
Но това, че бяха свободни, сега не означаваше, че свободата им е гарантирана за вечни времена.
Ричард се взря в широката долина отвъд града. Хората на полето обработваха реколтата и се грижеха за животните. Поемаха живота отново в свои ръце. Ричард също бе нетърпелив да си тръгне и да поеме живота в ръцете си. За да дойде тук, бе изоставил важна работа; имаше хора, които го очакваха.
Вярно, тук също свършиха важна работа. Трудно беше да се каже как бе започнало всичко и какво ще донесе бъдещето.
Със сигурност светът вече никога нямаше да бъде същият. Ричард забеляза Калан да идва откъм портата, придружавана от Кара. Бета припкаше отстрани покрай тях, нетърпелива да види къде отиват. Дженсън сигурно я бе пуснала да се налудува. Козичката бе пораснала и бе прекарала целия си живот на път. Никога не се бе задържала на едно място за дълго. Може би, затова все се тътреше след Ричард и Калан. Те бяха нейното семейство и искаше да бъде с тях.
Калан се приближи и остави раницата си до неговата.
— Е, какво ще прави тя? — попита я Ричард.
— Не знам — Калан засенчи с длан очите си от слънцето. — Мисля, че първо иска да каже на теб.
Кара остави раницата си до техните.
— Аз пък мисля, че се двоуми и не знае как да постъпи.
— Как се чувстваш? — попита Калан и се наведе да масажира с пръсти гърба му. Нежното и докосване му подейства успокояващо. Ричард и се усмихна.
— Непрекъснато ти повтарям, че съм добре.
Той си откъсна парче сушено еленско и задъвка, докато гледаше как Дженсън, Том, Оуен, Мерилий, Ансон и малка група мъже се приближават откъм портата и вървят през разлюляната, висока до кръста трева към тях.
— Гладна съм — рече Калан. — Може ли да си взема?
— Разбира се — Ричард извади още месо от раницата си, стана и подаде по едно парче на Калан и Кара.
— Господарю Рал! — заръкомаха Ансон, когато групата им приближи Ричард, Калан и Кара, застанали под дъбовата сянка. — Искахме да се сбогуваме и да ви изпратим. Може ли да повървим с вас до прохода?