Бети зарови главичка в гърдите му, докато той я чешеше по ушите, и изблея, сякаш молеше за прошка.
Шестдесет и седма глава
НАЙ-ПОСЛЕ САМ под синята небесна шир, под висините на заснежените планини, сред дърветата, Ричард бе доволен, че са на път. Дженсън щеше да му липсва, но отсъствието и нямаше да е задълго. Пък и за нея самата ще е добре да поживее самостоятелно и все пак сред хора, които също тепърва, с откриването на околния свят, ще се учат как да живеят независимо. Той самият знаеше, че никога не би заменил с нищо наученото, след като напусна сигурността на Града на елените. Дори и само заради това, че бе срещнал Калан.
Приятно му беше да повърви и да си раздвижи краката. Закачи лъка си по-високо на рамото, крачейки по меката горска шума, върху която дърветата хвърляха шарена сянка. Сега, след като се бе оказал толкова близо до смъртта и слепотата, Ричард се радваше на изключителна сетивност. Мъховете изглеждаха по-кадифени, листата — по-бляскави, а извисяващите се борове — още по-внушителни.
Очите на Калан му се струваха по-зелени, косата и — по-мека, а усмивката и — по-топла.
Преди време искрено бе желал да не се е раждал с дарбата. А сега също толкова силно се радваше, че дарбата му се върна. Тя бе част от него, от неговото аз, от това, което го правеше такъв, какъвто е.
Веднъж Калан го бе попитала дали не би искал тя да не притежава Изповедническа сила. Той и отговори, че никога не би го пожелал, тъй като я обича такава, каквато е. Няма начин една личност да бъде разделена на части. Това би означавало отричане на нейната индивидуалност. И с него беше така. Дарбата е част от съществото му. Способностите му оставят отпечатък върху всичко, което прави.
Проблемът с дарбата произлизаше от самия него. Като го предаде, магията на Меча на истината му помогна да го разбере. По този начин тя му разкри собствената му неспособност да прозре истината.
Чувстваше се по-спокоен да знае, че дарбата му е подръка, че са отново в хармония, че е готова да защити него и неговите близки — не защото му се искаше да води битка, а защото копнееше да живее.
Денят бе топъл и изкачването по скалистата пътека към прохода бе приятно. Когато достигнаха най-високата точка на прохода, скътана сред планинските грамади, стана по-студено, но тъй като го нямаше режещия вятър, студът не беше неприятен.
На върха спряха да погледат статуята на Каджа-Ранг, все на същото място от хиляди години, самотна, вперила бдителен поглед в империята на онези, които преди време не са могли да виждат злото.
Присъствието на статуята беше донякъде паметник на провала. Ричард успя да направи това, в което Каджа-Ранг и народът му се бяха провалили — да видят истината. Но той успя с помощта на Каджа-Ранг.
Ричард обходи с пръсти двете думи — Талга Вастернич, — издълбани върху студения гранит. Те му бяха спасили живота.
— Благодаря ти — прошепна нагоре към мъжа, насочил взор към Колоните на Сътворението — мястото, където Ричард бе открил сестра си.
Кара също постави ръце върху надписа и Ричард с изненада видя как и тя вдига лице към статуята.
— Благодаря ти, че помогна да спасим Господаря Рал — рече.
Започнаха да се спускат по прохода; първо по голия ръб, после през гъстата гора. Ричард чу познатата песен на калугерче — сигнала, на който бе научил Кара и който им бе служил така добре.
— Знаеш ли — подхвана Морещицата, докато ги водеше надолу по скалите покрай малко поточе. — Ансон познава много добре птиците.
Ричард стъпи внимателно сред заплетени кедрови корени.
— Нима?
— Да. Докато ти се възстановяваше, доста си поговорихме — тя протегна ръка към набраздената червеникава кора на един кедров ствол, за да запази равновесие. Преметна дългата си руса плитка напред през рамо и тръгна, като я поглаждаше с ръка.
— Похвали ме как добре имитирам птичия звук — добави след малко.
Ричард хвърли бърз поглед към Калан, но тя сви рамене, в смисъл че няма никаква представа за какво говори Кара.
— Нали и аз това ти казах — че добре си го усвоила — отговори Ричард.
— Казах му, че ти си ме научил и че това е зов на късоопашат горски ястреб. Ансон отговори, че няма такава птица — късоопашат горски ястреб. И че сигналът, който използвам, на който ти ме научи, е на обикновено горско калугерче. Аз, една Морещица, да използвам песента на птица, която се казва калугерче. Представяш ли си!
За момент повървяха в тишина.
— Загазил ли съм? — попита Ричард най-накрая.
— И още как! — отвърна Кара.
Ричард не можа да преглътне усмивката си, но поне се погрижи Морещицата да не я забележи. Кара не видя и как Калан се обърна през рамо, за да го дари с онази своя специална усмивка, която пазеше само за него.