— Според мен Господарят Рал се е объркал от гледането на прекалено много камънак. Това тук не е по-различно от всичко останало.
— Нима? — Той посочи фигурата, която бе привлякла вниманието му, после плъзна ръка към мястото, където стояха Калан и Кара. — Значи казваш, че е същото като това?
Кара огледа и двете места, после скръсти ръце.
— Само дето камъкът, който оглеждаш, е по-светлокафяв — нищо повече.
— Май е права, Ричард — сви рамене Калан. — Скалата изглежда същата, само малко по-светла. — Тя замълча за миг, докато оглеждаше земята, после добави по-уверено: — Бих казала, че прилича на скалната плоча, върху която се движехме няколко дни, докато не започнаха да се появяват храсталаци и треви.
Ричард вдигна ръце на хълбоците си, без да откъсва поглед от забележителното скално образувание, което бе открил.
— В такъв случай, нека ви попитам какво според вас отличаваше камъните там, където бяхме преди няколко дни — по-близо до Колоните на Сътворението?
Калан погледна към Кара, по чието изражение нищо не можеше да се прочете, после изгледа Ричард изпод вежди.
— Какво ги отличава ли? Ами нищо. Там беше истинско мъртвило. Място, където нищо не вирее.
— А какво ще кажеш за това тук? — Ричард описа широк кръг с ръка.
— Тук има по някой и друг храст — отвърна вяло Кара, озадачена от интереса на Ричард към околната флора и фауна.
— А там? — посочи с ръка той.
— Там също е голо — въздъхна Кара, изгубила търпение. — Има цели участъци, където все още не вирее нищо. Пустош. Още малко търпение, Господарю Рал, и скоро ще сме отново сред поля и гори.
Калан изобщо не слушаше Кара; смръщила чело, се надвеси ниско над земята.
— Растителността се появи изненадващо внезапно — рече тя почти на себе си. — Не е ли малко странно.
— Според мен определено е странно — потвърди той.
— Според мен пък на Господаря Рал му трябва да се напие хубавичко с вода — озъби се Кара.
Ричард се усмихна.
— Ето, застани тук. Ела до мен и погледни пак.
С подновено любопитство Кара изпълни желанието му. Огледа земята, после местата, на които бяха поникнали храсти.
— Майката Изповедник е права. — Гласът и бе придобил непогрешимо делови тон. — Значи смяташ, че това е важно? Или представлява някаква опасност?
— Да — поне що се отнася до първия ти въпрос — каза Ричард и приближил се до Калан, пак се приведе напред.
— А сега погледни това.
Двете жени коленичиха до него и огледаха скалата съвсем отблизо, Ричард избута назад любопитната Бети. После посочи едно петно жълтеникав лишей.
— Виждате ли този наниз от лишеи? Забелязвате ли, че е асиметричен? Едната му страна е заоблена, а другата, ето тук, където е голо, е като отсечена с нож.
Калан вдигна глава към него.
— Скалните лишеи растат във всякакви форми.
— Така е, но от тази страна, където има и други лишеи и храсти, той изглежда по-плътен. А там, откъм отрязаната страна, е доста рехав. Сякаш скалата е остъргана с нещо.
При по-внимателен оглед се виждат наченки на някакъв растеж от последните една-две години, но са още съвсем неукрепнали.
— Забележи къде има и къде няма растеж.
— Ами в тази половина не расте нищо, в другата — расте.
— Не гледай само по земята — Ричард повдигна брадичката и. — Огледай границата между двете — цялата околност.
Калан се взря в далечината. Изведнъж пребледня.
— Добри духове… — прошепна.
Ричард се усмихна, задето тя най-сетне бе разбрала какво има предвид той.
— Какво се занасяте вие двамата? — възмути се Кара. Ричард я хвана за врата и насочи главата и натам, накъдето гледаха двамата с Калан.
— Странно — присви тя очи, за да вижда по-добре в далечината. — Растителността изчезва като отрязана с нож — сякаш някой е издигнал невидима ограда, която продължава на изток.
— Именно — изправи се Ричард и отупа дланите си една в друга. — Да вървим. — Той тръгна на север, Калан и Кара скочиха на крака и го последваха по безжизнената скала. Бети изблея и се затътри след тях.
— Къде отиваме? — попита Кара, щом го настигна.
— Върви, без да задаваш въпроси — сряза я Ричард.
Близо половин час следваха енергичния му ход на север през камениста земя и оголени от всяка растителност участъци. Беше страхотен пек, но Ричард сякаш не усещаше жегата — дотолкова бе погълнат от безжизнената шир. Още не бе видял какво има оттатък, но бе убеден, че щом пристигнат, ще открият точно това, което очаква.
Двете жени, плувнали в пот, го следваха неотстъпно. Най-отзад подтичваше Бети и от време на време изблейваше.