Когато най-сетне стигнаха до мястото, накъдето се бе отправил — там, където започваха да се появяват лишеи и мършави храсти, — той им направи знак да спрат. Бети провря любопитната си главица между Кара и Калан.
— Е, вижте това — каза Ричард. — Сега разбирате ли какво имам предвид?
Калан се бе задъхала от бързия преход в пека. Свали меха си от рамото и отпи жадно. После го подаде на Ричард. Докато пиеше, той наблюдаваше Кара, която оглеждаше внимателно мястото.
— Растенията започват да се появяват точно тук — рече Морещицата. Козичката нетърпеливо се отърка в бедрото и и Кара разсеяно я погали зад ушите. — Появяват се по същия начин — изведнъж.
— Именно — Ричард и подаде меха. — А сега ме последвайте.
— Нали оттам идваме! — разпери ръце Кара.
— Хайде де! — подвикна Ричард през рамо.
Той тръгна обратно на юг, към центъра на безжизненото парче скала, останалите го последваха. Бети изрази гласно недоволството си от енергичната разходка в прахоляка под палещите лъчи на слънцето. Кара и Калан вероятно бяха съгласни с нея, но не казаха нищо.
Когато Ричард прецени, че са стигнали горе-долу до центъра, спря с разтворени крака и ръце на хълбоците, втренчил поглед на изток. От мястото си не виждаха двата края на безжизнената ивица земя, отвъд които започваше животът.
Но на изток разликата бе очевидна. Ивицата се очертаваше съвсем ясно — километри широка, губеща се в далечината.
Върху този мъртъв пояс безжизнена пустош — все едно дали прекосяваше скала или пръст — не растеше нищо. От двете му страни се простираше по-тъмна земя, изпъстрена на петна с лишеи и друга растителност. Там, където не растеше нищо, пръстта светлееше. В далечината несъответствието в цветовете ставаше още по-явно.
Мъртвата ивица продължаваше с километри към планините, постепенно се издигаше с релефа на местността, докато накрая се изгубваше в мъглявата далечина.
— И ти ли си мислиш същото? — прошепна тревожно Калан.
— Моля? Какво имаш предвид? — не я разбра Кара. Ричард се взря внимателно в озадаченото лице на Морещицата.
— Какво задържа армията на Мрачния Рал в Д’Хара? Какво му попречи толкова години да завладее Средната земя, макар че тъй силно го желаеше?
— Нямаше как да прекоси границата — отвърна Кара така, сякаш искаше да каже, че той явно е получил топлинен удар.
— А какво поддържаше границата?
Най-накрая лицето на Кара, увито в черен шал, също пребледня.
— Границата е отвъдният свят?
Ричард кимна.
— Нещо като прорез във воала, там, където отвъдният свят е проникнал в света на живите. Зед го спомена. Той е създал границата с помощта на заклинание, което намерил в Кулата — заклинание, датиращо от времето на Голямата война. Границата била онова пространство в нашия свят, където съществувал паралелно и светът на живите. Там, където двата свята съществуват паралелно, не вирее нищо.
— А сигурен ли си, че това важи и сега? — попита Кара. — Та нали това въпреки всичко е нашият свят — светът на живите.
— Тук нищо не би могло да вирее. Светът на живота е тук, в този участък, земята е тук, ала животът не може да съществува, понеже си поделя пространството със света на мъртвите. Всичко, което попадне тук, ще бъде докоснато от смъртта.
Кара плъзна поглед по правата, безжизнена ивица, която се губеше в хоризонта.
— Значи според теб… това е граница?
— По-скоро е било.
Кара го погледна, отмести поглед към Калан, после пак се вторачи в далечината.
— И какво разделя тази граница?
В небето се мярнаха ято чернопери соколи, които, яхнали вятъра, описваха плавни кръгове и следяха ставащото на земята.
— Не знам — призна Ричард.
Пак погледна на запад, където планините преливаха в безкрайната равнина, откъдето Ричард и останалите идваха.
— Но виж — посочи той опърлената пустош зад гърба им, — върви право към Колоните на Сътворението.
Както и растителността, мъртвата ивица също постепенно изчезваше в тази посока. Сливаше се с околната пустош, тъй като нямаше живот, спрямо който да бъде направена разликата.
— Не може да се каже докъде продължава. Доколкото знам, възможно е да стига чак до самата долина — отбеляза Ричард.
— Това не го разбирам — обади се Калан. — Ясно какво имаш предвид, като казваш, че наподобява границата в Новия свят, която разделяше Западната земя, Средната земя и Д’Хара. Дотук всичко ми е ясно. Но изобщо не проумявам защо стига чак до Колоните на Сътворението. Това ми се струва повече от странно.
Ричард се обърна и заби поглед на изток, накъдето бяха тръгнали, към назъбения силует на планините, взря се в далечната просека леко на север от някогашното местоположение на границата, прорязваща планинската верига.