Ричард бе предвидил, че с напускането на мъртвата пустош ще започнат да срещат хора, така че накара спътниците си да свалят черните номадски одежди и да облекат обичайните си дрехи за път, които с нищо не биха привлекли чуждо внимание и не биха повдигнали подозрения. Самият той носеше непретенциозни черни панталони и обикновена риза, но за сметка на това мечът му едва ли можеше да остане незабелязан. Калан също бе избрала семпли дрехи, които да не бият много на очи — хората в Стария свят бяха доста обеднели, — но тя също трудно би останала незабелязана; човек трудно би останал безразличен към фигурата и косата на красивата жена, но всъщност онова, което впечатляваше най-много, бе излъчването и. Когото и да погледнеха зелените и очи, човекът обикновено бе готов да падне на колене и да и се поклони. Все едно с какви дрехи беше облечена.
Император Джаганг без съмнение бе разпространил описанието им надлъж и шир и бе обявил такава награда за залавянето им, че дори враговете му трудно биха устояли. За мнозина в Стария свят обаче цената на живота под бруталното владичество на Императорския орден беше прекалено висока. Въпреки наградата хората предпочитаха свободата и бяха готови да направят нужното, за да си я възвърнат.
Освен това оставаше и проблемът за връзката между Господаря Рал и народа на Д’Хара; чрез тази древна връзка, изкована от предците на Ричард, Д’Харанците можеха да определят местонахождението на своя Господар Рал. Императорският орден също би могъл да се възползва от тази връзка. Беше достатъчно да подложат някой Д’Харанец на изтезания, за да им каже къде е Ричард. Дори един да устои на мъченията, винаги можеха да опитат с друг и така докато получат нужната им информация.
Ричард проследи как самотният пътник се спусна по хълма и пое по чакълестите корита на дъното на скалните оврази. Вдясно от Ричард каруцата и конете вдигаха дълга опашка прахоляк. Непознатият явно се бе насочил натам.
От такова разстояние Ричард не можеше да бъде сигурен, но човекът не му заприлича на войник. Беше малко вероятно и да е патрул в собствената си страна, а и бяха далеч от огнищата на бунтове срещу Императорския орден. Ричард не виждаше причина в околността да бродят войници — тук беше прекалено безлюдно. Именно това го накара да избере този маршрут — вървеше се на изток до планините и чак след това се завиваше на север.
Не беше изключено обаче връзката да е разкрила местоположението му и сега към него да приближава цяла армия. Ако този човек беше войник, значи след него идваха още много — като мравки, плъпнали по хълмовете.
Ричард се покачи по задната страна на една скала и легна възнак, надничайки през ръба. Непознатият вече бе по-близо и се видя, че е слабоват млад мъж — вероятно под трийсетте, — който изобщо не беше облечен като войник. Често се препъваше, така че явно не познаваше терена, а може би изобщо не бе свикнал да пътува. Беше изморително да се движиш по разтрошени, остри, свличащи се камъни, особено под наклон, където по никакъв начин не можеше да се върви с равномерна крачка.
Мъжът спря и изпружи врат по посока на каруцата. Задъхан от слизането, прокара пръсти по русата си коса, като да я повчеше, приведе се от кръста и се подпря с ръка на коляното, докато се посъвземе.
След малко се изправи и пое по пресъхналото хрущящо чакълесто корито, а Ричард слезе от скалата. Възползва се от прикритието на пресечения терен на местността и групичките иглолистни дървета. От време на време спираше, заслушваше се в приближаващите стъпки и тежкото дишане и проверяваше къде е мъжът.
Притаи се зад един откъснат от хълма камък, висок цели двайсетина метра, и надникна да види къде е мъжът. Беше успял да се приближи, без онзи да заподозре присъствието му. Като се прикриваше зад дървета и камъни и прибягваше зад невисоки могили, Ричард най-сетне се озова на пътя на мъжа, на известно разстояние пред него.
Застанал неподвижно зад нащърбена кула от червеникави камъни, щръкнала от напуканата земя, Ричард се заслуша в скрибуцането на приближаващите стъпки, в шумното дишане на пътника, когато се налагаше да прескача паднали на пътеката по-големи камъни.
Щом онзи приближи на два-три метра разстояние, Ричард изскочи пред него.
Човекът ахна, стисна инстинктивно дрехата си под брадата и отстъпи назад.
Външно Ричард не показа никакви чувства, ала вътре в него силата на меча му закипя със застрашителната мощ на обуздавания му гняв. За секунда Ричард като че усети как силата му потръпва. Магията на меча отключваше усещането за опасност у Търсача, тъй че подобно колебание можеше да се дължи на факта, че по-дребният човек не представлява непосредствена опасност.