Дрехите на непознатия — кафяв панталон, ленена риза и оръфано памучно сетре — не бяха в най-добрата си форма. Явно пътуването му не е било от най-леките — но пък нали Ричард също се бе облякъл съвсем обикновено, за да не буди подозрение. В раницата на мъжа беше останал съвсем малко ценен товар. Двата меха, чиито ремъци бяха кръстосани на гърдите му и издуваха горната му дреха, бяха празни. Ричард не забеляза никакво оръжие — дори нож.
Мъжът застина в очакване, сякаш се боеше да се обади пръв.
— Май си тръгнал към приятелите ми — подхвана Ричард, като кимна с глава към златистата лента прахоляк, която блещукаше на слънчевата светлина над тъмнеещото поле. Даде на човека възможност да обясни присъствието си.
Отпуснал рамене и ококорил очи, онзи запрокарва пръсти през косата си. Ричард стоеше пред нещо като каменна колона, препречваща пътя му. Мъжът се огледа в двете посоки, сякаш за да провери дали има накъде да бяга, ако се наложи.
— Не искам да ти сторя нищо лошо — продължи Ричард. — Интересува ме само какво си си наумил.
— Какво да съм си наумил?
— Защо вървиш след каруцата?
Онзи потърси с поглед каруцата, която в момента не се виждаше, после мерна меча, докато накрая се втренчи в очите на Ричард.
— Имам… нужда от помощ — рече след малко.
— Помощ ли?
— Да. Търся човека, призван да се бие. Ричард килна глава на една страна.
— Имаш предвид някакъв войник ли?
— Да, точно така — отвърна онзи, притеснен от смръщеното лице на събеседника си.
— В Императорския орден има много войници — продължи Ричард. — Сигурен съм, че ако си достатъчно упорит, все ще намериш някой.
Мъжът поклати глава.
— Не. Търся един определен човек, който идва от много далече — от далечния север. Онзи, който дари свободата на много угнетени народи от Стария свят. Онзи, който дарява всички ни с надеждата, че Императорският орден — нека Създателят им прости за заблудите — ще бъде изхвърлен от живота ни и ние отново ще намерим покой.
— Съжалявам — отвърна Ричард, — но не съм срещал такъв човек.
Онзи не изглеждаше разочарован от отговора. По-скоро като че не му повярва. Симпатичното му лице излъчваше добронамереност, въпреки че явно не бе убеден в думите му.
— Дали бих могъл да ви помоля… — колебливо повдигна ръка мъжът — … за глътка вода?
Ричард се поотпусна.
— Разбира се.
Свали ремъка от рамото си и подаде меха на мъжа. Онзи го хвана като безценна стъклена ваза, която се боеше да не изпусне. Трескаво задърпа запушалката, най-накрая успя да я освободи и се нахвърли жадно на водата. Изведнъж се сепна и свали съда от устните си.
— Извинете, нямах намерение да ви изпия всичката вода.
— Не се безпокойте. — Ричард му посочи меха. — Имаме вода в каруцата. Вие явно имате нужда от още.
Докато Ричард сваляше ръката си, за да закачи пръсти на колана си, мъжът кимна в знак на благодарност и надигна повторно меха, отпивайки голяма глътка.
— И къде сте чували за този човек, дето се биел за свобода? — попита Ричард.
Другият пак свали меха и без да откъсва поглед от очите на благодетеля си, пое дълбоко дъх.
— Мнозина говорят за него. Свободата, която благодарение на него плъзна из Стария свят, донесе надежда на всички ни.
Ричард вътрешно се усмихна, доволен, че искрата на надеждата за свобода гори чак в мрачното сърце на Стария свят. Навсякъде по света имаше хора, споделящи общи стремежи в живота — да изживеят живота си свободно и да добруват благодарение на собствения си труд.
В небето, в просеката между два скални зъбера, се плъзна чернопер сокол с широко разперени криле. Ричард не си носеше лъка, пък и птицата и бездруго не му беше в обсега.
При вида на грабливата птица непознатият трепна като заек, мярнал ястреб.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна — каза Ричард, щом соколът се скри от погледа им. Погледна назад към хълма, зад който се бе скрила каруцата. — Пътувам със съпругата и семейството си, търсим си работа и място, където да си се занимаваме с нея спокойно.
Работата на Ричард бе революцията — ако искаше да има шанс планът му да проработи — и мнозина бяха нетърпеливи той да им даде знак. Но първо трябваше да се погрижи за някои неотложни неща.
— Но, Господарю Рал, народът ми… Ричард се извърна рязко.
— Защо ме нарече така?
— Съжалявам, наистина. — Мъжът преглътна. — Не исках да ви ядосам.