— Защо мислиш, че съм този Господар Рал?
Мъжът плъзна ръка пред Ричард и запелтечи, търсейки точните думи.
— Ами…, ами, вие просто сте Господарят Рал. Не знам какво… какво друго искате да ви кажа. Съжалявам, ако съм ви засегнал с прямотата си, Господарю Рал.
Кара надникна иззад една купчина камъни.
— Какво става тук?
При вида и мъжът ахна от изненада и отстъпи още крачка назад, притискайки меха към гърдите си като предпазен щит.
Том, стиснал в ръка сребърния си нож, изскочи от едно дере зад непознатия, за да му пресече пътя, в случай че онзи реши да търси път за отстъпление.
Човекът се обърна и го видя зад себе си. Когато се завъртя обратно към Ричард и видя до него и Калан, ахна още веднъж. Всички бяха прашни от пътя, но Ричард си помисли, че изобщо не приличат на обикновени пътници, които си търсят работа.
— Моля ви — пророни мъжът, — не идвам с лоши намерения.
— Спокойно — отвърна Ричард и погледна косо Кара. Думите му бяха отправени колкото към непознатия, толкова и към Морещицата. — Сам ли си? — попита.
— Да, Господарю Рал. Както ви казах, моят народ ме изпрати на мисия. Враждебното ви отношение към мен не ме обижда — не бих и очаквал друго. Но искам да знаете, че не тая лоши чувства — ни най-малко.
— Защо мисли, че ти си Господарят Рал? — обърна се Кара към Ричард с тон, който звучеше повече като обвинение, отколкото като въпрос.
— Чувал съм да ви описват. — Мъжът все още притискаше меха към гърдите си, с другата ръка посочи: — Освен това и мечът. Чувал съм за меча на Господаря Рал. — Погледът му предпазливо се премести върху Калан. — И, разбира се, за Майката Изповедник — додаде той и сведе глава.
— Разбира се — повтори Ричард.
Беше си казвал, че ще трябва да крие меча си пред непознати, но сега вече беше убеден, че това е особено важно, когато минаваха през населени райони. Нямаше да е кой знае колко трудно да го скрие. Но на Калан нямаше да и е толкова лесно. Помисли си дали да не я покрият с дрипи и да казват, че е прокажена.
Мъжът внимателно се поклони, протегна ръка и подаде на Ричард меха.
— Благодаря ви, Господарю Рал.
Ричард отпи голяма глътка от ужасната на вкус вода, след което подаде меха на Калан. Тя му посочи своя и отказа с леко тръсване на главата. Ричард отпи още веднъж, после сложи запушалката и пъхна ремъка през главата си.
— Как се казваш?
— Оуен.
— Слушай, Оуен, защо не пренощуваш при нас в бивака. Ако не друго, поне ще ти напълним меховете с вода, а на сутринта ще си продължиш по пътя.
Кара, която едва се сдържаше, му скръцна със зъби.
— Защо не ме оставиш да се справя…
— Мисля, че Оуен има проблеми, каквито бихме могли да разберем. Тревожи се за близките и приятелите си. На сутринта всеки ще си продължи по пътя — и ние, и той.
Ричард не искаше този човек да обикаля наоколо в тъмното, където няма да могат да го държат под око. А на сутринта нямаше да е проблем да се уверят, че не ги следва. Кара най-сетне разбра какво има предвид Ричард и се отпусна. Той знаеше, че няма да изпусне от погледа си непознат, който е в бивака, докато двамата с Калан спят.
Неотлъчно следван от Калан, Ричард тръгна към каруцата. Непознатият също не се забави, като преди това огледа внимателно Кара и Том от двете си страни.
Тъй като така или иначе бяха тръгнали към каруцата, Ричард допи остатъка от водата в меха си, докато Оуен му благодареше за поканата и обещаваше да не му създава проблеми.
Ричард възнамеряваше да се погрижи Оуен да удържи обещанието си.
Десета глава
ЩОМ СТИГНАХА ПРИ КАРУЦАТА, Ричард потопи двата меха на Оуен във варела, в който все още имаше вода. Приседнал с гръб, опрян в едно от колелата, новодошлият хвърляше към Ричард погледи, изпълнени с очакване, като в същото време Кара го следеше зорко. Морещицата определено не го хареса, което не влизаше в задълженията и към Господаря Рал.
Поради някаква причина обаче Ричард също не изпитваше особено топли чувства към мъжа. Не точно, че не го харесваше — просто не се почувства очарован от него. Държеше се учтиво и ни най-малко застрашително, ала нещо в държането на Оуен го караше… да стои нащрек.
Том и Фридрих начупиха събраните сухи дърва и накладоха малък огън. Прекрасното ухание на борова смола измести силния мирис на коне.
От време на време Оуен поглеждаше изплашено към Кара, Калан, Том и Фридрих. Най-притеснен обаче се чувстваше в присъствието на Дженсън. Стараеше се да гледа в друга посока, да отбягва очите и, ала погледът му се връщаше като магнит при рижата и коса, проблясваща на светлината на огъня. Щом Бети се приближи, за да проучи новодошлия, Оуен затаи дъх. Потупа я предпазливо по главата, сякаш бе щука, която, ако не бе достатъчно внимателен, можеше да му откъсне ръката.