Дженсън му се усмихна и без да обръща внимание на втренчения в косата и поглед, му предложи малко сушено месо.
Щом тя се надвеси над него, Оуен ококори широко очи.
— Не съм вещица — успокои го тя. — Някои си мислят, че щом съм с червена коса, значи съм вещица. Но не съм. — Уверявам те, че в мен няма никаква магия.
Остротата в тона и напомни на Ричард, че под грациозната и женственост се крие челична твърдост.
— Разбира се, че не сте — отвърна Оуен, все още ококорен. — Просто… никога не съм виждал… по-прекрасна коса.
— Е, благодаря — рече Дженсън и усмивката се върна на лицето и, а ръката и повторно му подаде парчето месо.
— Съжалявам — бе отговорът му, — но ако нямате нищо против, предпочитам да не ям месо.
Той бързо посегна към джоба си и извади платнена кесия със сухари. Усмихна се насила и я поднесе към Дженсън.
— Искате ли да опитате от моята храна?
Том го стрелна с гневен поглед.
— Не, благодаря — каза Дженсън и като прибра ръката си, приседна на един по-равен камък. Подръпна Бети за ухото и я накара да легне в краката и. — Щом не ядете месо, по-добре запазете сухарите за себе си — отбеляза тя. — Опасявам се, че почти всичката ни храна е месна.
— Защо не ядеш месо? — поинтересува се Ричард. Оуен извърна глава към каруцата зад себе си, за да го погледне.
— Не бих искал да убивам животни, за да задоволя егоистичните си потребности от храна.
Дженсън се усмихна любезно.
— Какво добросърдечно отношение.
Оуен пак се усмихна и плъзна поглед към косата и.
— Просто така се чувствам — пророни и най-сетне успя да отмести погледа си от нея.
— Мрачният Рал казваше същото — обади се Кара и насочи гневния си поглед към Дженсън. — Виждала съм го да пребива до смърт жена, понеже я бил хванал да яде наденица в пределите на Народния дворец. Това било незачитане на чувствата му.
Дженсън я изгледа слисано.
— Спомням си един път — продължи Морещицата, дъвчейки парче наденица, — бях с него, когато излезе да се разходи из градините на Двореца. Забеляза един кавалерист на кон да яде баница с месо. Мрачният Рал изпрати мощна светкавица, която мигом обезглави коня и главата му изхвърча през оградата. Ездачът успя да се приземи на краката си, докато трупът на животното се свличаше на земята. Мрачният Рал се протегна, изтегли меча на войника и яростно разпра корема на коня. Сграбчи човека за тила и заби лицето му във вътрешностите на животното, крещейки му да започва да яде. Мъжът се постара да направи каквото може, но накрая се удави в топлите вътрешности на коня.
Оуен вдигна длан пред устата си и затвори очи. Кара размаха наденицата за повече образност.
— Обърна се към мен без следа от ярост и ме попита защо хората са толкова жестоки, та ядат месо.
— Ти какво каза? — попита Дженсън, която я гледаше с неприкрито недоумение.
Кара сви рамене.
— Какво да кажа? Отвърнах, че не знам.
— Но след като са знаели, че Мрачният Рал е такъв, защо са продължавали да ядат месо? — попита Дженсън.
— Той не винаги се държеше така. В Двореца идваха търговци на месо и той не им обръщаше внимание. Може да поклати отвратено глава или да ги нарече жестоки, но в повечето случаи просто ги подминаваше.
Фридрих кимна в потвърждение на думите и.
— Точно такъв беше — човек никога не знае какво ще му хрумне в следващия миг. Дали ще ти се усмихне, или ще те прати на изтезания. Не можеш да предвидиш как ще реагира.
Кара се загледа в ниските пламъци на огъня, около който седяха.
— И това важеше за абсолютно всичко. — В гласа и прозвучаха уплашени, треперливи нотки. — Мнозина бяха убедени, че е въпрос на време, докато смъртоносният му взор попадне върху тях, така че живееха живота си като обречени, в очакване секирата да се стовари върху тяхната глава — те не изпитваха удоволствие от живота, не правеха планове за бъдещето.
Том също кимна, за да изрази съгласието си е казаното от Кара за живота в Народния дворец, после се протегна да хвърли малко сухи съчки в огъня.
— И ти ли си живяла така, Кара? — попита Дженсън.
— Аз съм Морещица. Морещиците са винаги готови да посрещнат смъртта. Ние не искаме да умрем стари и беззъби.
Оуен, който гризеше сухара си усърдно, сякаш се чувстваше задължен да се храни, след като останалите са седнали да вечерят, изглеждаше потресен от чутото.
— Не мога да си представя какво е да живееш в среда, изпълнена с такава свирепост и зверства, в каквато явно всички вие сте живели. Този човек — Мрачният Рал — роднина ли ви е, Господарю Рал? — Оуен сякаш изведнъж осъзна, че може би е сбъркал с въпроса си и побърза да замаже нещата: — Името е същото, та си помислих… просто ми хрумна… — не че съм искал да намекна, че и вие сте като него…