Калан заби юмрук в корема си, сякаш за да потисне надигналия се с този въпрос ужас.
Ричард се вгледа в тревожните очи на сестра си.
— Преследват ни.
Втора глава
— МОЛЯ? — намръщи се Дженсън.
Ричард махна с ръка покрай Калан.
— Соколите — преследват ни.
— Имаш предвид, че са ни последвали в тази пустош и ни наблюдават, в очакване да видят дали ще умрем от жажда или от нещо друго, та да оглозгат кокалите ни.
— Не, по-скоро ни шпионират, не ни изпускат от поглед — бавно поклати глава Ричард.
— Но как си разбрал, че…?
— Разбрал е — прекъсна я грубо Кара. Атлетичното и тяло бе не по-зле оформено, жилаво и застрашително от телата на соколите. Загърната в черните одежди на номадите, които от време на време навестяваха тази необятна пустош, тя изглеждаше също тъй зловещо.
Ричард се пресегна и я хвана за рамото, за да укроти изблика и на гняв.
— Забелязахме ги, когато Фридрих ни откри и ни каза за теб — продължи след малко той.
Дженсън хвърли поглед на двамата мъже в каруцата. Студената сребриста лунна светлина, озаряваща диплите на далечните планини, бе достатъчна, за да види Калан как Том откача ремъците на хамутите от главите на едрите впрегатни коне, докато Фридрих разседлава останалите.
Погледът на Дженсън отново се спря върху Ричард.
— И какво успя да разбереш досега?
— Не много. Все още не знаем достатъчно. Оба, нашият изненадващо появил се природен брат, чиито мощи лежат някъде там отзад, ни разконцентрира с опита си да ни убие. — Ричард откачи един мях с вода от колана си. — Едно обаче е сигурно: соколите не ни изпускат от поглед.
Той подаде на Калан водата, понеже нейният мях бе останал закачен на седлото. Не бяха почивали от много часове. Тя бе уморена от ездата и от ходенето пеша, когато слизаха от седлата, за да дадат почивка на конете.
Едва долепила меха до устните си, Калан си припомни неприятния вкус на топлата вода. Но все пак добре, че я имаха. Без вода смъртта щеше да ги сполети бързо в безмилостната жега на необятната, гола пустош около забутаното на край света място, наречено Колоните на Сътворението.
Дженсън свали от рамо ремъка на меха си с вода и колебливо поднови въпроса си:
— Знам колко е лесно човек да се заблуди и да изтълкува погрешно едно или друго действие или събитие. Ето, аз например бях убедена, че искаш да ме убиеш, понеже мислех, че си същият като Мрачния Рал. Наистина бях убедена, намирах хиляди доказателства в подкрепа на това, а в крайна сметка се оказа, че съм тълкувала погрешно всичко. Сигурно толкова съм се страхувала, че подозренията ми може да се окажат основателни, че накрая съм повярвала.
Ричард и Калан знаеха прекрасно, че Дженсън няма никаква вина — тя просто се бе оказала маша в ръцете на онези, които се опитваха да се доберат до Ричард. За съжаление всичко това ги забави и отне от и бездруго ценното им време.
Дженсън отпи голяма глътка. Смръщила лице от неприятния вкус на водата, тя посочи с меха пустошта зад тях.
— Мисълта ми беше, че там няма почти нищо живо, може би просто соколите са гладни и ни следват с надеждата някой от нас да умре и понеже ни наблюдават и дебнат неотлъчно, ти тълкуваш поведението им по друг начин. — Тя изгледа Ричард преднамерено сериозно, като едва сдържаше усмивката си, сякаш искаше укорът и да прозвучи като предположение. — Може пък да е точно така.
— Не мисля, че чакат някой от нас да умре — намеси се Калан, за да сложи край на разговора, така чеда могат да вечерят, след което Ричард да поспи. — Те ни наблюдават отпреди да дойдем тук. Следват ни, откакто навлязохме в горите на североизток. А сега е време да хапнем и…
— Но защо? Подобно поведение не е типично за птици. Защо го правят?
— Мисля, че ни следват по нечия заръка — отвърна Ричард. — По-точно, предполагам, че някой ги използва, за да знае местоположението ни.
Калан познаваше доста хора в Средната земя — от обикновени селяни до благородници в големите градове, — които ловуваха със соколи. Това обаче беше различно. Дори да не разбираше съвсем какво има предвид Ричард, още по-малко да знаеше на какво се дължи увереността му, тя бе убедена, че думите му не казват всичко.
Изведнъж присетила се за нещо, Дженсън се сепна насред глътката си.
— Значи затова започна да хвърляш камъчета на ветровитите места по пътеката.
Ричард се усмихна, за да и покаже, че е познала. Калан му подаде меха. Докато отпиваше жадно. Кара го удостои със смръщен поглед.
— Хвърлял си камъчета по пътеката? Защо?
— На някои места скалата се оголва от вятъра — побърза да отговори Дженсън вместо него. — Искал е да е сигурен, че ако някой се опита да се промъкне към нас в тъмнината, камъчетата, разпръснати върху обветрените голи петна, ще изскърцат под обувките му и ще го чуем.