— Наистина ли? — погледна го Кара въпросително. Той сви рамене и и подаде меха, за да и спести усилията да изравя своя изпод пустинната си одежда.
— Допълнителна предпазна мярка, в случай че някой ни дебне отблизо и не е достатъчно внимателен. Понякога хората не са подготвени за най-простото и това ги вкарва в капана.
— Но не и теб — заключи Дженсън и метна меха си през рамо. — Ти мислиш дори за най-простото.
— Ако си мислиш, че съм безгрешен, Дженсън, бъркаш — засмя се сърдечно Ричард. — Опасно е човек да приеме, че враговете му са глупави, но не вреди да пръсне някое и друго камъче, в случай че някой реши да се промъкне през оголена от вятъра скала в тъмното и си мисли, че няма да бъде чут. — Веселостта изчезна от лицето на Ричард, щом погледът му огледа хоризонта на запад, където звездите все още не се бяха показали. — Опасявам се обаче, че камъчетата няма да ни помогнат, ако някой ни наблюдава от тъмното небе. — Той се обърна към Дженсън и мигом се оживи, сякаш си спомни, че е разговарял с нея. — Но така или иначе, всеки допуска грешки.
Кара обърса устните си и върна на Ричард меха.
— Господарят Рал все допуска грешки, особено в най-обикновените неща — отбеляза тя с лукава усмивка. — Ето защо се нуждае от мен.
— Така ли, съвършена госпожице? — смъмри я той, докато се протягаше да поеме меха от ръката и. — Може би ако не беше ти да ме „спасяваш“ от неприятности, нямаше да ни преследват чернопери соколи.
— Че какво можех да сторя? — избухна Кара. — Опитвах се да помогна — да ви защитя и двамата. — Усмивката и се стопи. — Съжалявам, Господарю Рал.
— Знам — въздъхна Ричард и я стисна утешително за рамото. — Все ще измислим нещо. — После се обърна към Дженсън. — Всеки греши. Но по това кой как поправя грешките си, проличава какъв е човекът.
Тя кимна, замислена над думите му.
— Майка ми непрекъснато се боеше да не допусне грешка, която да ни струва живота. Пазеше ни от войниците на Мрачния Рал, също както ти сега. Но тъй като винаги сме живели в гори, вместо камъчета разхвърляше около нас сухи съчки. — Дженсън отметна една къдрица и потъна в мрачни спомени. — Онази нощ, когато дойдоха, валеше дъжд. Дори да са стъпили върху съчките и, нямаше как да ги чуем. — Треперещите и пръсти пробягаха по сребърната дръжка на ножа, зтъкнат в колана и. — Бяха огромни мъжаги, появиха се изневиделица, и въпреки това тя успя да убие един, преди да я…
Мрачният Рал искаше смъртта на Дженсън, понеже тя бе родена без дарбата. Владетелите от династията Рал по традиция убиваха наследниците си, които бяха родени като нея. Ричард и Калан вярваха, че всеки човек има право да изживее живота си и това негово право не зависи от потеклото му.
Уплашените очи на Дженсън намериха Ричард.
— Уби един от тях, преди да убият нея.
Ричард нежно прегърна Дженсън с едната си ръка. Всички бяха съпричастни на тежката и загуба. Мъжът, отгледал Ричард с толкова любов, също бе загинал от ръката на Мрачния Рал. Пак Мрачният Рал бе разпоредил да бъдат избити посестримите Изповедници на Калан. Мъжете, отнели живота на майката на Дженсън, бяха войници от Императорския орден, изпратени да я заблудят, да извършат убийство, за да я накарат да повярва, че този, който я преследва, е Ричард.
Калан се почувства напълно безпомощна пред издигнатата отпреде им стена. Знаеше какво е да си сам, да те е страх, да си заловен от изпълнени със сляпа вяра кръвожадни мъжаги, които са искрено убедени, че избиването на определени хора ще доведе до спасението на човешкия род.
— Бих дала всичко, за да мога да и кажа, че онези мъже не са били изпратени от тебе. — По топлите нотки в гласа на Дженсън можеше да се разбере какво е да си преживял такава загуба и да не можеш да се справиш с ужасната самота, която води тя след себе си. — Де да имаше как майка да узнае истината и да се запознае и с двама ви.
— Сега тя е при добрите духове и най-сетне е намерила покой — съчувствено прошепна Калан, макар вече да имаше основания да се съмнява в безусловната устойчивост на представата си за строежа на света.
Дженсън кимна и обърса лицето си с ръка.
— Къде беше твоята грешка, Кара? — попита накрая. Вместо да се ядоса на въпроса и, а може би поради факта, че бе зададен незлобливо и със съпричастие, Кара отвърна с неподправена искреност:
— Свързано е с незначителния проблем, за който ти споменахме.
— Искаш да кажеш с онова нещо, дето искаш да го пипна?
На светлината, процеждаща се от тънкия лунен сърп, Калан забеляза, че Кара отново е смръщила лице.