— И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Ричард прокара пръсти през челото си.
— Не съм съвсем убеден.
Калан също бе на мнение, че Кара опростява нещата твърде много.
Морещицата разпери ръце.
— Но, Господарю Рал, не можем да оставим…
— Да се захващаме с бивака, преди да се е мръкнало съвсем — прекъсна я властно Ричард. — В момента се нуждаем от храна и сън.
Кара моментално регистрира категоричността в тона му и не се възпротиви. В отсъствието на Ричард, който бе отишъл да огледа местността сам, Кара сподели с Калан, че се притеснява за Господаря Рал, който и изглеждал ужасно уморен. И предложи, понеже така или иначе разполагаха с достатъчно хора, да не го будят, когато дойде неговият ред да стои на пост през нощта.
— Ще огледам наоколо — додаде Морещицата, — за да сме спокойни, че птиците са се махнали и не ни дебнат с отвратителните си черни очи от някоя скала.
Дженсън се огледа напрегнато, сякаш се притесняваше да не би някой чернопер сокол да се стрелне към нея в тъмнината.
Чул последната реплика, Ричард махна с ръка.
— Отидоха си — поне засега — успокои всички той.
— Нали твърдеше, че те преследват. — Козичката на Дженсън, явно неспокойна, я подбутна с муцунка и получи успокоителна милувка по врата. Двете козлета все така стояха сгушени под корема на майка си. — Досега не ги бях забелязала. Вчера ги нямаше. Появиха се едва тази вечер. Ако наистина те преследваха, едва ли щяха да си тръгнат толкова бързо. По-скоро биха останали да те наблюдават.
— Оставят ни на спокойствие за малко, за да отидат да половуват, а може би и за да притъпят съмненията ни относно истинските им намерения. Когато решат, няма да им е трудно да ни открият, дори да сме продължили пътя си. Това е предимството на сокола: не е нужно да те наблюдава неотлъчно.
Дженсън вдигна ръце на хълбоците си.
— Тогава откъде си сигурен, че те следят? — Тя посочи неопределено в мрака. — И друг път си виждал птици — гарвани, врабчета, гъски, сипки, колибри, гълъби… Откъде знаеш, че те не са проявявали интерес към теб, за разлика от черноперите соколи, които те следят?
— Ами знам — Ричард се извърна и се насочи към каруцата. — А сега да разтоварваме и да си направим бивак.
Дженсън понечи да го последва, за да продължи с възраженията си, ала Калан я хвана за ръката.
— Стига му толкова за тази вечер, Дженсън, става ли? — Калан повдигна вежда. — Нека не обсъждаме повече този въпрос.
Самата Калан беше убедена, че черноперите соколи наистина ги следят, но това нямаше значение. В това отношение имаше пълно доверие на Ричард. Тя бе по-веща по въпроси, касаещи държавното управление, протокола, церемониите, престола; беше запозната с богата палитра от култури, познаваше в детайли причините за отколешни спорове между различни държави, историята на между държавнически споразумения; владееше незнайно колко езика, включително тънкия език на дипломацията. Във всички тези сфери Ричард и се доверяваше безпрекословно.
Но изникнеше ли нещо необичайно като това да ги преследват чудати птици, тя никога не поставяше под съмнение неговата дума.
Освен това знаеше, че Ричард още не е намерил отговор на всичките си въпроси. И друг път го бе сварвала в подобно състояние — вглъбен в себе си, замислен, търсещ връзката между важни факти и неуловими модели, видими единствено за него. Калан знаеше, че в такива случаи той се нуждае от спокойствие и трябва да бъде оставен на мира. Да го пришпорват да даде отговори, преди да ги е открил за себе си, означаваше да го отклонят от работата му и да го забавят допълнително.
Загледана в гърба на отдалечаващия се Ричард, Дженсън най-сетне се примири и с усилие се усмихна. В следващия миг, явно осенена от нова мисъл, ококори очи.
— Има ли намесена магия? — прошепна тя, наведена към Калан.
— Нямаме ни най-малка представа.
— Ще ви помогна — кимна Дженсън. — Готова съм на всичко, за да ви помогна.
Засега Калан запази тревогите за себе си и само прегърна младата жена в знак на благодарност, след което я поведе към каруцата.
Трета глава
В НЕОБЯТНАТА, ПРИТИХНАЛА ПУСТОШ на нощта Калан ясно чуваше как Фридрих говори нежно на разпрегнатите наблизо коне. Докато ги почистваше и разресваше за през нощта, той не пропускаше случай да ги потупа по гърба или да прокара ръка по хълбоците им. Безпределното мъртвило на местността чезнеше бавно под черното було на мрака и познатите грижи около животните явно му помагаха да приеме по-леко враждебната среда.
Фридрих бе среден на ръст възрастен мъж, скромен и непретенциозен. Въпреки годините си беше предприел дълго и изтощително пътешествие към Стария свят, за да открие Ричард. Той носеше със себе си важна информация, с която се бе сдобил малко след кончината на съпругата си. Непреодолимата скръб, споходила го след ужасната загуба, бе оставила своите тягостни белези върху меките черти на лицето му. Калан беше убедена, че те ще му останат завинаги.