Шумът и бръмченето във фоайето го удариха сякаш в лицето, когато роботът му отвори вратата… и в този шум се открояваше някакъв тон, който почти означаваше ужас. Миг-два Уебстър се поколеба, после влезе вътре. Вратата зад него безшумно се затвори.
Той се упъти към едно кресло в ъгъла на помещението като вървеше покрай стената, за да не застава на пътя на другите. Седна и се отпусна, потъвайки дълбоко в дунапреновата обвивка, наблюдавайки забързаното човечество, което се тълпеше във фоайето.
Хора, говорещи високо, устремили се нанякъде… хора със странни, враждебни лица. Непознати… всички до един. Не познаваше никого. Хора, които се бяха запътили за разни места, заминаващи за различни планети, нетърпеливи преди полета, тревожно премислящи последните подробности. Хора, които сновяха нагоре-надолу…
В тълпата изведнъж се открои познато лице. Уебстър се привдигна в креслото и извика: „Дженкинс!“, но после съжали за постъпката си, макар че никой не бе забелязал.
Роботът се упъти към него и когато го доближи, спря.
— Кажи на Реймън, че трябва да се върна веднага. Кажи му незабавно да докара коптера отпред.
— Съжалявам, сър — отвърна Дженкинс, — но не можем да тръгнем веднага. Механиците са открили повреда в атомния реактор. В момента поставят нов. Ще са нужни няколко часа.
— Да, де — рече ядосано Уебстър, — но това можеше да почака за друг път!
— Механиците казаха, че не може, сър — възрази Дженкинс. — Би могъл да избухне всеки момент. Целият енергиен заряд…
— Да, да — съгласи се Уебстър, — предполагам, че си прав.
Той нервно мачкаше шапката си.
— Току-що се сетих нещо — продължи Уебстър, — нещо, което трябва да свърша и то веднага. Трябва да се върна у дома. Не мога да чакам няколко часа.
Той се размърда нервно и седна на ръба на креслото, взирайки се в забързаната тълпа.
Лица… лица…
— Ако искате, можете да се обадите по телевизьора, сър — предложи Дженкинс. — Някой робот сигурно ще може да свърши работата. Наблизо има кабина…
— Чакай, Дженкинс — прекъсна го Уебстър и замълча за миг, после продължи. — Нямам никаква работа вкъщи. Абсолютно никаква. Но трябва да се върна. Не мога да остана тук. Ако това се наложи, ще полудея. Там на пистата се уплаших. Тук се чувствам смутен и объркан. Имам усещане… непознато усещане за страх. Дженкинс, аз…
— Разбирам ви, сър — рече Дженкинс. — И баща ви го имаше.
— И баща ми ли?! — възкликна Уебстър смаяно.
— Да, сър. По тази причина не ходеше никъде. Беше горе-долу на вашата възраст, когато го забеляза. Опита се да пътува из Европа, но не можа. Върна се от половината път. Беше известен с това.
Слисан, Уебстър мълчеше.
— Бил е известен с това — рече той най-сетне. — Разбира се, че е бил известен. Баща ми е бил такъв. А дядо ми… и той ли е имал същото?
— Не бих могъл да зная, сър — отвърна Дженкинс. — Създадоха ме чак, когато дядо ви беше много възрастен. Но навярно е бил такъв, защото той също не излизаше.
— Тогава ти разбираш — рече Уебстър. — Знаеш как е. Чувствам се така, сякаш ще повърна… сякаш съм болен физически. Виж дали можеш да наемеш коптер… или каквото и да е, само да успеем да се приберем у дома.
— Да, сър — отвърна Дженкинс.
Той тръгна, но Уебстър го повика обратно.
— Дженкинс, някой друг знае ли за това? Който и да е…
— Не, сър — отговори Дженкинс. — Баща ви никога не го споменаваше, а чувствах някак си, че той би искал аз също да не го споменавам.
— Благодаря ти, Дженкинс — рече Уебстър.
Той отново се сгуши в креслото си, чувствайки се изоставен, самотен и не на мястото си. Сам в едно жужащо фоайе, пулсиращо от живот — самота, която го разкъсваше и го правеше безпомощен и слаб.
Носталгия! Срамота!!! Та това си е точно носталгия, казваше си Уебстър. Носталгията е нещо, което усещат малките момчета, когато за първи път се отделят от дома си и тръгват по света.
Имаше научен термин за това: агорафобия — болезнен страх от пребиваването в открити пространства. Идваше от гръцката дума за страх. Открито пространство можеше да бъде дори пазарът.
Ако прекосеше салона и влезеше в една от кабините, Уебстър би могъл да телевизира на майка си или на някой робот… или дори още по-добре — би могъл да остане в креслото и да продължи да гледа наоколо, докато Дженкинс дойдеше да го вземе.
Уебстър се надигна върху седалката, но после отново се отпусна назад. Нямаше смисъл. Да поговори с някого в кабината и да съзре в телевизьора дома си, не означаваше като да бъде наистина там. Не би могъл да усети мириса на боровете в зимния въздух или да чуе познатото скърцане на снега по пътеката под краката си, да протегне ръка и да докосне огромните дъбове, които растяха от двете страни. Не можеше да почувства топлината на огнището или да усети сигурността от лекото докосване от принадлежността и единението си със земята и всичко, което бе върху нея.