И все пак… сигурно би му помогнало. Не много може би, но до известна степен. Той отново се надигна в креслото и замръзна на мястото си. Няколко крачки до кабината криеха ужас — страхотен, зашеметяващ ужас! Ако преминеше разстоянието, после трябваше да бяга. Да избяга, за да се махне от тези следящи го очи, от непознатите шумове и мъчителната близост на непознати лица.
Уебстър веднага седна.
Внезапно салонът проехтя от пискливия глас на някаква жена и той се сви в креслото си. Чувстваше се ужасно. Беше му дяволски зле. Щеше му се Дженкинс да се размърда.
Първият полъх на пролетта нахлу през прозореца в кабинета — обещание за топящи се снегове, разлистваща се зеленина и цветя, за ята от блатни птици, устремили се на север в небесната синева, за пъстърва, която се стрелка във вировете и дебне да клъвне някоя муха.
Уебстър вдигна поглед от купчината листа върху бюрото си, помириса въздуха и усети как хладният ветрец погали лицето му. Пресегна се към чашата си с бренди, видя че е празна и я остави обратно на мястото й.
Отново се наведе над листата, взе молив и задраска някаква дума.
После прочете последния пасаж за грешки:
„Фактът, че от двеста и петдесет човека, поканени от мене с извънредна мисия, както можеше да се очаква, ме посетиха само трима, не доказва, че непременно само тези трима не са жертва на агорафобията. Някои навярно са имали уважителни причини, за да не се отзоват на поканата ми. Все пак обаче фактът наистина е показателен за нарастващото нежелание на хората, живеещи по правилата, наложени от живота на Земята след разпадането на градовете, да напускат познати места. Показва един задълбочаващ се инстинкт у хората да остават в позната обстановка, заобиколени с неща, които в съзнанието си те свързват с охолен и изискан начин на живот.
Какъв би бил резултатът от такава тенденция, никой не би могъл да каже със сигурност, тъй като тя засяга само малка част от населението на Земята. Сред многочленните семейства икономическата нужда налага някои от синовете да напуснат домовете си и да потърсят късмета си или в друга част на Земята, или на друга планета. Мнозина други нарочно търсят приключения и възможности в космоса, а трети избират такива професии, които изискват да се пътува непрекъснато.“
Уебстър прелисти и продължи да чете последната страница. Материалът бе добър, ала не можеше да бъде отпечатан. Още не! Може би след смъртта му. До колкото можеше да определи, никой не бе усетил тази тенденция. Хората считаха, че да не напускат домовете си, е нещо обикновено. В края на краищата защо беше нужно да ги напускат?
„Някои опасни прояви могат да се забележат в…“
Телевизорът до него избръмча. Уебстър протегна ръка и натисна ключа. Стаята изчезна и той се озова лице в лице с някакъв мъж, седнал зад едно бюро така, сякаш бе седнал от другата страна на писалището на Уебстър. Беше човек с побеляла коса и тъжни очи зад дебели лещи.
За миг Уебстър се втренчи в него, напрягайки паметта си.
— Вие да не сте?… — попита той, а мъжът срещу него се усмихна.
— Променил съм се — каза той. — Вие също. Казвам се Клейборн. Спомняте ли си? Марсианската медицинска комисия…
— Клейборн! Често се сещах за вас. Вие останахте на Марс.
Клейборн кимна.
— Прочетох книгата ви, докторе. Истински принос! Винаги съм мислил, че такъв труд трябва да бъде написан. Дори сам исках да го направя, но все нямах време. И по-добре, че нямах. Вашата работа е по-добра… особено що се отнася до мозъка.
— Марсианският мозък винаги ме е интригувал — каза му Уебстър, — …неговите особени страни. Боя се, че почти цели пет години аз си водех бележки само за това и за нищо друго. Имаше да се върши и друга работа.
— Хубаво е, че така сте постъпил — рече Клейборн, — защото по тази причина ви се обаждам сега. Имам пациент… за операция на мозъка. Само вие можете да се справите.
Уебстър ахна, ръцете му затрепериха.
— Тук ли ще го докарате?
Клейборн поклати глава.
— Той не бива да се мести. Вие го познавате, предполагам… Джуейн, философът.
— Джуейн! — възкликна Уебстър. — Той е един от най-добрите ми приятели. Говорих с него само преди няколко дни.