— Може и да е вярно — обади се Уебстър, — но…
— Това не е само въпрос за спасяване на един живот — прекъсна го Хендерсън, — макар че става дума за живота на такава изтъкната личност като Джуейн. Работата е много по-голяма. Джуейн е ваш приятел. Навярно ви е намекнал за нещо, което е открил.
— Да — отвърна Уебстър. — Да, спомена ми. Някакво нова концепция за философията.
— Концепция, без която не можем — заяви Хендерсън. — Концепция, която ще изгради наново слънчевата система и която за две поколения ще тласне човечеството стотици хиляди години напред в космоса. Тя ще даде нова насока на нашата дейност и ние ще се стремим към една голяма, крайна цел, която до сега не сме и подозирали, не сме знаели дори, че съществува. Това е една съвсем нова истина, разбирате ли? Нещо, което не е хрумвало на никога преди!
Уебстър стисна края на писалището толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
— Ако Джуейн умре — продължи Хендерсън, — концепцията умира с него и навярно ще изчезне завинаги.
— Ще се опитам — промълви Уебстър. — Ще се опитам…
Хендерсън го изгледа студено.
— Само толкова ли можете да ми кажете?
— Само толкова — отвърна Уебстър.
— Но, човече, вие сигурно имате някаква причина! Някакво обяснение!
— Не и такива, които бих могъл да разкрия пред вас — каза Уебстър.
С пълно съзнание той протегна ръка и изключи екрана.
Уебстър седеше до бюрото, с ръце пред себе си, втренчил се в тях. Бяха ръце с умения и знания, които щяха да спасят един живот, ако можеше да отиде на Марс. Ръце, способни да спасят за слънчевата система, човечеството и марсианците, една идея — съвсем нова идея — която за две поколения щеше да ги тласне със стотици хиляди години напред в развитието им.
Ала това бяха и ръце, сковани от една фобия, развила се в този спокоен начин на живот. Упадък — странно хубав… и смъртоносен… упадък.
Човекът бе изоставил гъмжащите градове — местата, в които се скупчваше, преди двеста години. Той бе победил вековните си врагове и страхове, които го караха да седи край общия огън, беше загърбил таласъмите, излезли от пещерите заедно с него.
И все пак… все пак…
Това тук също бе място, в което човек се сгушваше. Но то бе убежище не за тялото, а за душата, лагерен огън за съзнанието, който караше човека да седи и да се грее край него.
Въпреки всичко Уебстър знаеше, че ще трябва да напусне огъня. Както хората бяха напуснали градовете преди двеста години, така и той трябваше да се обърне и да тръгне… и не биваше да поглежда назад.
Трябваше да замине за Марс… или поне да тръгне. В това нямаше никакво съмнение… трябваше.
Дали щеше да преживее пътуването и дали щеше да е в състояние да оперира, когато пристигнеше, той не знаеше. Смътно се зачуди дали агорафобията не бе смъртоносно заболяване. В крайната си фаза навярно беше.
Уебстър посегна да позвъни, но се спря. Защо да кара Дженкинс да приготвя багажа му? Сам щеше да го направи… трябваше да върши нещо, докато пристигнеше корабът.
От най-горния рафт в гардероба Уебстър смъкна някакъв сак и забеляза, че е прашен. Той духна срещу него, но прахът си остана. Беше обръщал чантата твърде дълго.
Докато приготвяше багажа си, стаята го гълчеше тихо, говореше му на онзи беззвучен език, чрез който неодушевените, но познати предмети общуваха с човека.
— Не си отивай! — уговаряше го тя. — Не можеш да ме оставиш така!
И Уебстър започна да й отвръща като ту я молеше, ту обясняваше.
— Трябва да замина! Нима не разбираш? Той ми е приятел… стар приятел. Ще се върна.
След като приготви багажа си, Уебстър се върна в кабинета и се свлече върху стола.
Трябваше да отиде и все пак не можеше. Ала щом дойдеше корабът и когато дойдеше времето, той знаеше, че щеше да излезе от къщата и да се отправи към чакащия кораб.
Каляваше волята си, за да може да приеме тази мисъл, опитваше се да се настрои да бъде твърд и делови, мъчеше се да изключи всичко, освен мисълта, че заминава.
Предметите в стаята се натрапваха на съзнанието му така, сякаш бяха част от някакъв заговор, който целеше да го задържи тук. Сега на Уебстър му се струваше, че ги вижда за първи път. Стари, познати неща, които внезапно ставаха съвсем нови: хронометърът, показващ земното и марсианско време, дните от месеца, фазите на луната, снимката на покойната му съпруга върху бюрото, наградата, която бе получил в подготвителното училище, рекламният афиш в рамка, който бе купил по време на пътуването си до Марс за десет долара.