Магнъс Менсън чака в подножието на трапа, както беше доложил редник Уилкс, но едрият моряк не седи на задника си, а стои изправен. Главата и раменете му са свити под ниския таван. Бледото му, буцесто лице и стиснатите му челюсти напомнят на Крозиър за прогнил обелен картоф, натъпкан под уелска перука. Той не желае да среща погледа на капитана си под режещата светлина на фенера.
— Какво има, Менсън?
В гласа на Крозиър не се усеща раздразнението, на което беше дал воля в разговорите си с вахтения и лейтенанта. Той говори с монотонния, спокоен и уверен тон на човек, в чиято власт е да коли и беси.
— Заради призраците е, капитане.
Магнъс Менсън говори с изненадващ за толкова едър човек глас — мек и писклив като на дете. Когато „Ужас“ и „Еребус“ бяха спрели в залива Диско на западното крайбрежие на Гренландия през юли 1845 година, капитан сър Джон Франклин беше сметнал за необходимо да уволни от експедицията четирима души: редник от морската пехота и моряк от „Ужас“ и шивач на платна и оръжейник от „Еребус“. Крозиър беше препоръчал мичманът Джон Браун и морякът Ейкън от неговия кораб да бъдат освободени — от тях нямаше по-голяма полза, отколкото от тежко болни, и изобщо не би трябвало да се наемат за такова пътуване. Ала по-късно беше съжалил, че не беше изпратил вкъщи и Менсън. Едрият мъж беше ако не слабоумен, то толкова близо до това, че на практика разликата не можеше да се усети.
— Знаеш, че на „Ужас“ няма призраци, Менсън.
— Да, капитане.
— Погледни ме.
Менсън вдига глава, но не поглежда Крозиър в очите. Капитанът недоумява как такова едно лице може да има такива дребни бледи очи.
— Наистина ли си отказал на господин Томпсън да носиш чувалите с въглища в котелното, моряк Менсън?
— Не, сър. Да, сър.
— Знаеш ли какви са последствията от неизпълнение на заповеди на този кораб?
Крозиър се чувства, сякаш говори на дете, макар че Менсън е на поне трийсет години.
Едрото лице на моряка просветва, сякаш се радва, че са му задали въпрос, на който може да отговори лесно.
— О, да, капитане. Бой, сър. Двайсет удара с камшик. Сто удара при второ неподчинение. И обесване, ако не се подчиня на истински офицер, а не няк’ъв си гос’ин Томпсън.
— Точно така — казва Крозиър, — но известно ли ти е, че за всяко нарушение капитанът има право да наложи наказание, което сметне за подходящо?
Менсън го поглежда от горе на долу с недоумение в бледите си очи. Не е разбрал въпроса.
— Имам предвид, че мога да те накажа както реша, моряк Менсън — казва капитанът.
Върху буцестото лице се изписва облекчение.
— А, да, така е, капитане.
— Вместо двайсет удара с камшик — изрича Франсис Крозиър — мога да те затворя за дванайсет часа в Стаята на мъртъвците, без осветление.
Кръвта така се отдръпва от и без това бледото лице на Менсън, че Крозиър се приготвя да отскочи встрани, ако едрият мъж припадне.
— Вие… не можете… — Гласът на мъжа-дете трепери.
За един дълъг момент тишината се нарушава единствено от съскането на фенера. Крозиър мълчи, оставяйки моряка да си вади изводи по изражението му. Накрая казва: