— Какво си мислиш, че си чул, Менсън? Някой разказвал ли ти е истории за призраци?
Менсън отваря уста, но не може да реши на кой въпрос да отговори най-напред. На месестата му долна устна се образува ледена коричка.
— Уокър — казва той най-накрая.
— Боиш се от Уокър?
Джеймс Уокър, приятел на Менсън, горе-долу на възрастта на този идиот и не много по-умен от него, беше последният човек, загинал сред ледовете само преди седмица. Корабните правила изискват екипажът да пробива и поддържа малки дупки в леда близо до кораба — дори и ако леденият пласт е десет-петнайсет фута като сега, — за да има достъп до вода, в случай че избухне пожар на борда. Уокър и двама от приятелите му бяха отишли в тъмнината, за да отворят отново една такава дупка, която би се затворила само за час, ако не е обрамчена от метални прътове. Белият ужас беше изникнал иззад един торос и беше откъснал ръката му и разбил гръдния му кош, преди въоръжените часови на палубата да успеят да вдигнат пушките си.
— Уокър ти е разказвал истории за призраци?
— Да, капитане. Не, капитане. Това, дето Джими направи… той ми каза в нощта, преди тварта да го убие… Магнъс, вика ми, ако онова адско изчадие в ледовете се добере до мен, ще се върна с бял саван, за да ти шепна колко е студено в пъкъла. Бог да ми е на помощ, капитане, това ми каза Джими. И сега го чувам как се опитва да се измъкне…
Сякаш по сигнал корпусът изскърцва, студената палуба под краката им изстенва, металните скоби на гредите й отговарят, сякаш съчувствайки й, и в мрака около тях се разнасят скрибуцащи и драскащи звуци, които сякаш пробягват по дължината на кораба. Ледът е неспокоен.
— Такива ли са звуците, които чуваш, Менсън?
— Да, капитане. Не, сър.
Стаята на мъртъвците се намира на трийсет фута от тях откъм десния борд, веднага след последния стенещ железен резервоар, но когато ледът отвън утихва, Крозиър чува само приглушеното стържене и тропане на лопатите в котелното, разположено малко по-нататък в посока към кърмата.
На капитана вече му е втръснало от тези глупости.
— Знаеш, че приятелят ти няма да се върне, Магнъс. Той лежи там, в допълнителния склад за корабни платна, надеждно зашит в собствения си хамак, заедно с другите петима мъртъвци, здравата замръзнали и омотани с три слоя от най-здравото платно. Ако чуваш нещо оттам, това са проклетите плъхове, опитващи се да се доберат до тях. Знаеш това, Магнъс Менсън.
— Да, капитане.
— Няма да търпя неизпълнение на заповеди на този кораб, моряк Менсън. Трябва да вземеш решение. Ти ще носиш въглища, когато ти нареди господин Томпсън. И ще взимаш продукти, когато господин Дигъл те изпрати тук. Ще изпълняваш всички заповеди бързо и без възражение. В противен случай ще се изправиш пред съда… пред мен… и пред вероятността да изкараш една студена тъмна нощ в Стаята на мъртъвците.
Без да каже нито дума повече, Менсън докосва с пръсти челото си, отдавайки чест, взима огромния чувал с въглища от мястото, където го е оставил на трапа, и го помъква в тъмнината към кърмата.
Самият инженер се е разсъблякъл по долната си риза с дълги ръкави и кадифени панталони и загребва с лопатата въглища рамо до рамо с грохналия четирийсет и седем годишен огняр Бил Джонсън. Вторият огняр, Люк Смит, сега спи на жилищната палуба между смените си, а главният огняр на „Ужас“, младият Джон Торингтън, беше първият умрял в експедицията — на 1 януари 1846 година. Но неговата смърт беше настъпила по естествени причини — изглежда, лекуващият лекар на Торингтън беше убедил деветнайсетгодишния младеж да пътува по море, за да излекува туберкулозата си, и той беше починал след три месеца тежко боледуване, докато корабите бяха заседнали в ледовете край остров Бичи през онази първа зима на експедицията. Лекарите Педи и Макдоналд бяха казали на Крозиър, че белите дробове на хлапето са били задръстени с въглищен прах като джобовете на коминочистач.
— Благодаря, капитане — казва младият инженер между две загребвания с лопатата.
Моряк Менсън току-що е оставил втория чувал с въглища и е отишъл за третия.
— Няма за какво, господин Томпсън. — Крозиър хвърля поглед на огняря Джонсън. Той е четири години по-млад от капитана, но изглежда трийсет години по-стар. Всички гънки и бръчки върху набразденото му от годините лице са почернели от въглищен прах и сажди. Дори беззъбите му венци са окадени. Крозиър не иска да укорява своя инженер — а следователно и офицер, макар и цивилен — пред огняря, но все пак казва: — Надявам се, че ще минем и без да използваме морските пехотинци като вестоносци следващия път, когато възникне подобна ситуация, ако изобщо възникне, в което силно се съмнявам.