Томпсън кимва, затръшва с лопатата желязната решетка на пещта, после се обляга на дръжката на лопата и казва на Джонсън да отиде горе при господин Дигъл и да му донесе кафе. Крозиър е доволен, че огнярят си е тръгнал, но е още по-доволен от това, че решетката е затворена; след студа навън от жегата тук леко му се гади.
Капитанът не може да спре да се изумява от съдбата на своя инженер. Младши офицер Джеймс Томпсън, старши инженер, възпитаник на флотската фабрика за парни двигатели в Улидж — най-добрия в света учебен полигон за новопоявилите се инженери по парните двигатели, — е тук, съблечен по мръсна долна риза, и като обикновен огняр хвърля въглища с лопата в котела на заседнал в ледовете кораб, който вече повече от година не се е отместил нито на инч със собствени сили.
— Господин Томпсън — казва Крозиър, — за съжаление нямах възможност да поговоря с вас днес, след завръщането ви от „Еребус“. Удаде ли ви се да обмените мнения с господин Грегъри?
Джон Грегъри беше инженерът на флагманския кораб.
— Да, капитане. Господин Грегъри е убеден, че с настъпването на същинската зима те по никакъв начин няма да могат да се доберат до повредения водещ вал. Дори и ако им се удаде да пробият тунел в леда и да заменят последния гребен винт със скалъпен от тях заместител, с толкова силно изкривен гребен винт „Еребус“ няма да може да се задвижи с парна тяга.
Крозиър кимва. „Еребус“ беше изкривил втория си гребен винт, когато се бе хвърлил на безразсъден щурм срещу ледовете преди повече от година. Флагманският кораб — по-тежък и с по-мощен двигател — беше водил през ледовете онова лято, прокарвайки път и за двата кораба. Но последното ледено поле, на което се натъкнаха, преди да заседнат за цели тринайсет месеца, се беше оказало по-твърдо от желязото в експерименталния гребен винт и водещия вал. Тогава гмуркачите — всички от които получиха измръзвания и едва не умряха — бяха доложили, че не само винтът се е разбил, но и самият водещ вал е изкривен и повреден.
— Как са с въглищата? — пита капитанът.
— Въглищата на „Еребус“ ще стигнат за… може би… четири месеца отопляване на жилищната палуба, ако се подава топла вода в тръбите само по час дневно, капитане. Няма да остане нищичко за парна тяга следващото лято.
„Ако изобщо успеем да се измъкнем от ледовете следващото лято“ — мисли си Крозиър. След това последно лято, когато ледът не бе омекнал дори за ден, той е песимист. Франклин беше изразходвал разточително запасите от въглища на „Еребус“ през последните няколко месеца свобода през лятото на 1846 година, уверен, че ще успеят да си прокарат път през последните няколко мили от леденото поле и експедицията ще достигне свободните от ледове води на Северозападния проход край северното крайбрежие на Канада и в късната есен вече ще си пият чая в Китай.
— А ние как сме с въглищата? — пита Крозиър.
— Вероятно са ни останали за шест месеца отопляване — казва Томпсън. — Но само ако намалим подаването на топла вода от два часа на един. И аз препоръчвам това да стане скоро — не по-късно от 1 ноември.
Тоест след по-малко от две седмици.
— А за парна тяга? — интересува се Крозиър.
Ако ледът изобщо поддаде следващото лято, Крозиър планира да вземе на борда на „Ужас“ всички оцелели от „Еребус“ и да предприеме отчаян опит да се върне по пътя, от който бяха дошли — през безименния проток между полуостров Бутия и остров Принц Уелски, който бяха щурмували преди две години; после покрай нос Уокър, през протока Бароу; след това да изскочат от протока Ланкастър като тапа от бутилка и после да се понесат на юг, към Бафиново море с всички платна, и да изгорят последните въглища, допълнителния рангоут и мебелите дори, ако се наложи — само и само да се озоват в свободните от ледове води покрай Гренландия, където китоловните кораби могат да ги намерят.
Но щяха да се нуждаят от пара и за да си пробият път на север към протока Ланкастър през дрейфуващия на юг лед. Крозиър и Джеймс Рос бяха извели „Ужас“ и „Еребус“ от антарктическите ледове, но тогава бяха плували по течението заедно с айсбергите. А тук, в проклетата Арктика, на корабите им се налагаше да пътуват със седмици срещу движещия се откъм полюса поток от плаващи ледове само за да достигнат протоците, откъдето могат да се измъкнат.