Дърводелецът се подчинява. За няколко минути звукът от къртенето с железния лост на замръзналите като желязо дъски и пъшкането на дърводелеца почти заглушават безумната суетня на плъховете отзад. Огънатите дъски от канадски бряст се откъртват и падат. После същото се случва и с разбитите дъски от африкански дъб. Остават само огънатите дъски на първоначалната обвивка; Крозиър се приближава и вдига фенера си, за да може да ги огледа по-добре.
През дългия един фут отвор в обвивката се виждат проблясващи под светлината на фенера отломки и остри издатъци лед, но в средата на процепа има нещо много по-обезпокояващо — чернота. Нищо. Дупка в леда. Тунел.
— Боже всемогъщи, шибан Исусе! — ахва дърводелецът. Този път не се извинява на капитана.
На Крозиър му се приисква да оближе пресъхналите си устни, но знае колко болезнено ще е това тук, където е петдесет градуса под нулата. Но сърцето му тупти толкова диво, че той също изпитва желание да се облегне с ръка за обвивката, както току-що е постъпил дърводелецът.
Мразовитият въздух изотвън лъхва навътре с такава сила, че едва не загася фенера. Крозиър засланя със свободната си ръка треперещото езиче на пламъка, изпращайки сенките на двама им с дърводелеца на призрачен танц по палубата, стените и гредите.
Двете дълги дъски от външната обвивка са строшени и извити навътре под въздействието на някаква немислима, неудържима сила. В леко трепкащата светлина на фенера ясно се виждат следите от огромни нокти върху разцепените дъски — следи от нокти, редуващи се с петна от невъзможно ярка кръв.
4.
Гудсър
От личния дневник на д-р Хари Д. С. Гудсър.
11 април 1845 г.
В днешното ми писмо до брат си написах: „Всички офицери са изпълнени с надеждата да намерим Прохода и в края на лятото да бъдем в Тихия океан.“
Признавам си, колкото и егоистично да звучи, че моята собствена надежда е на експедицията да й отнеме малко повече време, за да достигне Аляска, Русия, Китай и топлите води на Тихия океан. Въпреки че дипломата ми е на анатом и бях нает от капитан сър Джон Франклин като обикновен помощник-лекар, аз в действителност съм не обикновен лекар, а доктор; признавам си също, че колкото и дилетантски да изглеждат опитите ми, много се надявам да стана нещо като естественик по време на това пътешествие. Макар и да нямам личен опит с арктическата флора и фауна, планирам да се запозная с живите форми в царството на ледовете, към което е планирано да отплаваме само след месец. Особено съм заинтересуван от бялата мечка, въпреки че повечето от разказите за нея на китоловците и старите арктически вълци изглеждат твърде неправдоподобни.
Давам си сметка, че този личен дневник е доста необичаен — в официалния дневник, който ще започна да водя, след като отплаваме следващия месец, ще вписвам всички заслужаващи отбелязване професионални събития и наблюдения за времето, прекарано на борда на КНВ „Еребус“ в качеството ми на помощник-лекар и на член на експедицията на капитан сър Джон Франклин, имаща за цел да преодолее Северозападния морски път — но аз чувствам, че има нужда от още нещо, още един дневник, някакви по-лични записки, и дори и да не дам никога на жива душа да ги прочете след завръщането ми, е мое задължение — пред мен самия, ако не пред другите — да водя тези записки.
В този момент знам единствено, че експедицията под командването на капитан сър Джон Франклин вече обещава да стане Приключението на живота ми.
Неделя, 18 май 1845 г.
Всички са вече на борда и макар че последните приготовления за утрешното отплаване все още продължават — особено товаренето на осемте хиляди тенекиени консерви с храна, за които капитан Фицджеймс ме уведоми, че са пристигнали в последния момент, — сър Джон днес проведе богослужение за екипажа на „Еребус“ и за онези от екипажа на „Ужас“, които пожелаха да се присъединят към нас. Направи ми впечатление, че капитанът на „Ужас“, ирландец на име Крозиър, не присъстваше.
Всеки, присъствал на богослужението и чул много дългата проповед на сър Джон, нямаше как да не остане дълбоко трогнат. Чудя се дали във военноморския флот на някоя страна досега е имало кораб с толкова религиозен капитан. Несъмнено в предстоящото пътешествие можем спокойно и искрено да разчитаме, че съдбата ни е поверена в Божиите ръце.