Той оставя фенера долу, напипва пистолета в джоба си и го вади, издърпва ръкавицата си със зъби и вдига безполезното оръжие пред себе си.
— Ела тук, проклет да си! — крещи той! — Защо не се пробваш с мен вместо с хлапето, ти, космато, гъзолизесто, шибащо плъхове, пиещо пикня изчадие на долнопробна хайгейтска28 проститутка!
Единственият отговор е воят на вятъра.
6.
Гудсър
От личния дневник на д-р Хари Д. С. Гудсър.
1 януари 1846 г.
Джон Торингтън, огнярят на КНВ „Ужас“, почина рано тази сутрин. В първия ден от новата година. Започва петият месец, откакто сме заседнали в ледовете тук, при остров Бичи.
Смъртта на Торингтън не беше изненада. Вече от няколко месеца беше очевидно, че той е бил в напреднала фаза на туберкулоза, когато се е записал за експедицията, и ако симптомите се бяха проявили само няколко седмици по-рано, в края на лятото, той щеше да бъде изпратен вкъщи на „Ратлър“ или даже на някой от двата китоловни кораба, които срещнахме точно преди да поемем на запад през Бафиново море и протока Ланкастър към арктическата пустош, където сега зимуваме. Тъжна ирония е, че лекарят на Торингтън му е казал, че пътуването по море ще повлияе благоприятно на здравето му.
Разбира се, главният лекар Педи и доктор Макдоналд от „Ужас“ лекуваха Торингтън, но аз бях присъствал няколко пъти на съвещанията им при определянето на диагнозата и бях съпроводен до техния кораб от няколко души от екипажа на „Еребус“ тази сутрин, след като младият огняр почина.
Когато в началото на ноември болестта на двайсетгодишния младеж стана явна, Крозиър го освободи от дежурствата му в слабо осветения трюм — дори само въглищният прах във въздуха е достатъчен, за да предизвика асфиксия и у човек със здрави бели дробове — и оттогава насетне състоянието на Джон Торингтън постоянно се влошаваше. И все пак той би могъл да остане жив още много месеци, ако не беше допълнителният фактор, ускорил смъртта му. Доктор Александър Макдоналд твърди, че Торингтън — който през последните няколко месеца беше станал толкова слаб, че не можеше дори да извършва обичайните си кратки разходки по жилищната палуба с помощта на приятелите си — по време на Рождество Христово се разболя от пневмония и тогава започнаха бдения над постелята му. Когато видях тялото му днес сутринта, бях поразен от това колко е измършавял, но Педи и Макдоналд ми обясниха, че апетитът му през последните два месеца непрестанно е намалявал, и въпреки че корабните лекари са променили диетата му, включвайки в нея повече консервирани супи и зеленчуци, той е продължил да губи тегло.
Тази сутрин наблюдавах как Педи и Макдоналд подготвяха покойника за погребението. Торингтън беше с чиста риза на райета, косата му беше наскоро грижливо подстригана, а ноктите му — почистени. Двамата омотаха с чиста кърпа главата му, за да не увисва челюстта му, а после с ивици от бял вълнен плат пристегнаха ръцете му към тялото на равнището на лактите и китките и краката му един към друг — на равнището на глезените. Направиха това, за да не се разперват крайниците на горкото момче, докато го претеглят — оказа се, че тежи само осемдесет и осем фунта! — а после извършиха и останалите необходими приготовления за погребението. Въпросът за аутопсия на тялото изобщо не се е обсъждал, тъй като беше очевидно, че причината за смъртта е туберкулозата в комбинация с пневмонията и няма опасност от заразяване на други членове на екипажите.
Помогнах на двамата си колеги от КНВ „Ужас“ да положат тялото на Торингтън в ковчега, грижливо изработен от опитния корабен дърводелец Томас Хъни и помощника му Уилсън. Не се наблюдаваше вкочаняване на трупа. Дърводелците бяха посипали дъното на старателно изработения от махагоново дърво ковчег със стърготини — като бяха сложили голяма купчина под главата — и тъй като вонята на разложение още не се усещаше, въздухът беше напоен с мириса на дървесина.
3 януари 1846 г.
Продължавам да мисля за вчерашното погребение на Джон Торингтън.
Присъстваше само малка групичка от екипажа на КНВ „Еребус“, но в нея бяха капитан сър Джон, командир Фицджеймс и няколко офицери, аз също извървях пеша пътя от нашия кораб до „Ужас“, а после още двеста ярда до брега на остров Бичи.
Не мога да си представя по-ужасна зима от настоящата, която прекарваме заседнали сред ледовете под прикритието на скалистия нос на остров Бичи, който на свой ред е защитен от ветровете от по-големия остров Девън, но командир Фицджеймс и останалите ме уверяват, че нашето положение тук — дори като се имат предвид коварните тороси, ужасният мрак, страховитите бури и заплашителните ледове — би могло да е хиляди пъти по-лошо някъде по-надалеч от нашето убежище, в открито море, където ледовете се придвижват неудържимо откъм полюса като армията на някой арктически бог.