Выбрать главу

Най-накрая църковната служба приключи. Изтеглиха шейната към оръжейната ковачница и я оставиха там. Тълпата се раздели на две групи — по-многобройната, предвождана от капитан Крозиър, пое към „Ужас“, а останалите тръгнахме по леда към намиращия се малко по-надалеч наш дом на „Еребус“. Няколко пъти се обърнах да погледна към четирите фенера, сложени на земята до четиримата моряци, които бяха останали, за да затрупат гроба със замръзнала пръст и камъни. Знаех, че през следващите дни приятелите на младия Торингтън възнамеряват да сложат около самотния гроб бордюр от раковини и бели камъчета.

Още не бяхме изминали и половината път до кораба, когато фенерите престанаха да се виждат в засилващата се снежна буря.

4 януари 1846 г.

Още един човек почина.

Този път от екипажа на КНВ „Еребус“, двайсет и пет годишният старши моряк Джон Хартнъл. Малко след шест часа, доколкото мога да преценя, точно когато спускаха с веригите масите за вечеря, Хартнъл залитна към брат си Томас, падна на пода, започна да храчи кръв и след пет минути почина. Двамата с лекаря Стенли бяхме до него, когато той умря в преградената предна част на жилищната палуба, която използваме за лазарет.

Смъртта му ни разтърси. У Хартнъл не се наблюдаваха никакви симптоми на скорбут или туберкулоза. Командир Фицджеймс беше там с нас и не можеше да скрие ужаса си — ако причината за смъртта беше някаква разновидност на чумата или сред екипажа започваше да се разпространява скорбут, трябваше да го узнаем начаса. Взехме решение да направим аутопсия на трупа веднага, докато завесите са спуснати и все още никой не е започнал да подготвя трупа на Джон Хартнъл за погребението.

Разчистихме масата в лазарета, издигнахме допълнителна преграда от палети между нас и тълпящите се на палубата хора, дръпнахме завесите докрай и аз донесох инструментите си. Стенли, макар и да беше главният лекар, предложи аз да извърша аутопсията, тъй като съм анатом по образование. Направих първия разрез и се захванах за работа.

Веднага осъзнах, че от припряност съм направил обратен Y-образен разрез, каквито правех при практическите занятия по анатомия, когато много бързах; за разлика от общоприетия Y-образен разрез, при който двете скосени линии тръгват надолу от раменете и се срещат в основата на гръдната кост, линиите на моя разрез започваха над бедрата и се срещаха при пъпа на Хартнъл.

Стенли ми направи забележка и аз се смутих.

— Както и да е, само да стане по-бързо — казах тихо на колегата си. — Трябва да действаме бързо — хората не обичат да разрязват телата на другарите им.

Стенли кимна и аз продължих. Сякаш в потвърждение на думите ми по-малкият брат на Хартнъл, Томас, започна да крещи и вие от другата страна на завесата. За разлика от бавното гаснене на Торингтън на „Ужас“, дало на екипажа време да се примири със смъртта му, да събере вещите му и да приготви писмо за майка му, внезапната кончина на Джон Хартнъл потресе хората тук. На никой от тях не му допадаше, че корабните лекари разрязват тялото. Сега между лазарета и разгневения брат и обърканите моряци се изпречваха само масивната фигура, рангът и авторитетът на командир Фицджеймс. Слушах как другарите на младия Хартнъл и присъствието на Фицджеймс удържат младежа на мястото му, но когато скалпелът ми разсече тъканите и острието проникна между ребрата, чух гневно мърморене само на няколко ярда зад завесата.

Първо извадих сърцето на Хартнъл, като отрязах заедно с него и част от трахеята. Поднесох го към светлината на фенера и Стенли го взе, избърса кръвта от него с мръсен парцал и двамата внимателно го огледахме. То изглеждаше напълно нормално — не се забелязваха никакви признаци на болест. Докато Стенли продължаваше да го държи близо до светлината, направих разрез на дясната камера, после и на лявата. Разтворихме жилавите мускулни тъкани и огледахме сърдечните клапи. Те изглеждаха напълно здрави.

Оставих сърцето обратно в коремната кухина и с бързи движения на скалпела разрязах долната част на белите дробове.

— Ето това е — каза Стенли.

Кимнах. В белите дробове имаше явни белези на туберкулоза, както и признаци, че морякът неотдавна е страдал от пневмония. Джон Хартнъл, подобно на Джон Торингтън, е имал туберкулоза, но като по-възрастен, по-силен и — по думите на Стенли — по-буен и по-шумен, е успял да скрие симптомите, вероятно дори и от самия себе си. До днес — когато падна и умря само минути преди да получи порцията си осолена сланина.