Издърпах черния дроб, отрязах го и го поднесох към светлината. Двамата със Стенли открихме и там признаци на туберкулоза, а също и индикации, че Хартнъл е пиел твърде много и от твърде отдавна.
Само на няколко ярда от нас, от другата страна на завесата братът на Хартнъл, Томас, крещеше гневно, удържан на място само от суровите подвиквания на командир Фицджеймс. По достигащите до мен гласове си направих извода, че още няколко офицери — лейтенант Тор, лейтенант Левеконт и Феърхолм, и дори помощник-капитанът Девьо — се бяха присъединили към опитите да се успокои и сплаши тълпата моряци.
— Май видяхме достатъчно? — прошепна Стенли.
Кимнах отново. Нямаше признаци на скорбут върху тялото, лицето или устата, нито по вътрешните органи. Макар че си оставаше загадка по какъв начин туберкулозата или пневмонията, или комбинацията от двете са успели да убият толкова бързо добре сложения старши моряк, поне беше ясно, че няма опасност от разпространението на някоя инфекциозна болест.
Глъчката зад завесата се усилваше, затова побързах да сложа обратно всички органи в коремната кухина при сърцето, без да си правя труда да ги подреждам, а после върнах на мястото й онази част от гръдния кош, която бях изрязал — по-късно осъзнах, че и нея съм сложил на обратно.
След това главният лекар Стенли заши Y-образния разрез — използвайки голяма игла и дебел конец — с бързи и уверени движения, с които би се гордял всеки шивач.
За още минута облякохме Хартнъл — вкочаняването на трупа вече започваше да създава трудности — и дръпнахме завесата. Стенли — чиито глас е по-дълбок и по-звучен от моя — увери брата на Хартнъл Томас и останалите моряци, че сега ни остава само да измием тялото на другаря им, и ще могат да го подготвят за погребението.
6 януари 1846 г.
По някаква причина тази погребална церемония ми въздейства по-потискащо, отколкото предишната. Отново от кораба потегли траурно шествие — този път само от членове на „Еребус“, макар че доктор Макдоналд, главният лекар Педи и капитан Крозиър от „Ужас“ се присъединиха към нас.
Отново покрит със знаме ковчег — моряците бяха облекли горната част на Хартнъл с три пласта дрехи, включително и най-хубавата риза на брат му Томас, но голата му долна част на тялото бяха увили само в саван и бяха оставили трупа за няколко часа в отворения ковчег в украсения с траурни ленти лазарет на жилищната палуба, преди да заковат капака точно преди началото на церемонията. Отново бавно траурно шествие по замръзналото море към замръзналия бряг, с поклащащи се фенери в черния мрак, въпреки че този път звездите светеха по пладне и не валеше сняг. На морските пехотинци им се отвори работа, тъй като три огромни бели мечки се приближиха доста, душейки въздуха, подобни на бели призраци сред ледените блокове, и се наложи мъжете да стрелят по тях с мускети, за да ги прогонят — една от мечките беше ранена в хълбока.
Отново надгробно слово от сър Джон — макар и този път по-кратко, тъй като Хартнъл не беше толкова харесван от всички, колкото младия Торингтън — и отново тръгнахме обратно по тракащия, скърцащ, стенещ лед, под танцуващите на студеното небе звезди, чувайки отзад единствено постепенно затихващото стържене на кирките и лопатите, хвърлящи замръзнала почва в новата яма до грижливо подредения гроб на Торингтън.
Може би именно черната скала, надвиснала над света, ме потисна най-много по време на второто погребение. Въпреки че този път аз преднамерено застанах с гръб към нея, по-близо до сър Джон, така че да мога да чуя думите за надежда и утеха, във всеки един момент усещах присъствието на тази студена, черна, вертикална, безжизнена и бездушна грамада зад гърба ми — портал, както ми изглеждаше, към онази страна, от която никой никога не се е връщал. В сравнение със студената реалност на този черен, безличен камък дори състрадателните и вдъхновени думи на сър Джон не оказваха голямо въздействие.
Духът на двата екипажа беше паднал много. Още не беше изминала и седмица от началото на новата година, а вече бляхме изгубили двама души. Четиримата лекари сме се разбрали да се видим утре на уединено място — в дърводелския склад на борда на „Ужас“, за да обсъдим какви мерки трябва да вземем, за да избегнем нови смъртни случаи в нашата, както се оказва, прокълната експедиция.