Вечерта на осмия ден спират на един хълм и поглеждат надолу към групичката осветени снежни къщи.
Безмълвната е проявила предпазливост, приближавайки се към малкото село откъм подветрената страна, но въпреки това едно от кучетата, привързано към забитите в леда или земята колчета, започва да лае лудо. Само че останалите кучета не се присъединяват към него.
Крозиър гледа осветените снежни постройки — едната е направена от един голям купол и поне четири малки, свързани помежду си чрез традиционните тунели. Само при мисълта за една такава общност — а още повече при вида й — Крозиър усеща как го свива под лъжичката.
Някъде от ниското се чува човешки смях, приглушен от снежните блокове и еленовите кожи.
Той знае, че може да се спусне долу и да помоли обитателите на селото да му помогнат да намери пътя към лагера „Спасение“, а после да потърси хората си. Знае, че тук живее групата на шамана, който се е спасил с бягство по време на жестокото клане на осмината ескимоси от другата страна на острова Крал Уилям, и че те са роднини на Безмълвната, също както осемте убити мъже и жени.
Той може да слезе долу и да ги помоли за помощ, и знае, че Безмълвната ще го последна и ще преведе думите му, използвайки говорещата вървичка. Тя му е съпруга. Той знае също, че ако не направи онова, което го накарат да направи там, на леда, напълно е възможно ескимосите — колкото и да обичат, почитат и уважават Безмълвната, чийто съпруг е той — да го посрещнат с доброжелателни усмивки, кимания и смях, а след това, докато той се храни или спи, или просто се отпусне, да завържат ръцете му с кожени ремъци, да надянат кожена торба на главата му и после да започнат да го мушкат с ножовете си — жените заедно с мъжете, — докато не умре. Той беше сънувал как кръвта му изтича, червена върху белия сняг.
А може би не. Може би Безмълвната не знае какво ще се случи. Дори да беше видяла в сънищата си точно това бъдеще, тя не го беше споделила с него и не му беше разказала как завършва всичко.
Но той и без това не иска да научава. Това село, тази нощ, утрешният ден — преди още да е взел решение за другото нещо — не са неговото близко бъдеще, каквото и да е то, и ако изобщо съществува.
Той кимва на Безмълвната в тъмнината и двамата се отдалечават от селото, теглейки шейната на север покрай брега.
През дългите дни и нощи на пътуването — нощем те просто опъват навес от еленова кожа, закачена на еленовите рога в задната част на шейната, и спят под него, сгушени един в друг под завивките — Крозиър разполага с много време за размисли.
През последните няколко месеца, вероятно защото няма с кого да разтоваря — или поне да може да общува на глас, — той се беше научил да разговаря с различни части на ума и сърцето си така, сякаш те са различни души със собствено мнение. Една от тях, най-старата му, най-изморена душа, знае, че той се е провалил във всяко едно отношение. Хората му — мъжете, които му се довериха да ги поведе към спасението — бяха мъртви или загубени из ледовете. Разумът му се надяваше, че някои все пак са оцелели, но в сърцето, в душата на сърцето си той знае, че всички хора, изгубили се в земята на Туунбак, са вече мъртви и костите им са пръснати по някой безименен бряг или сред пустинно ледено поле. Той ги беше подвел всичките.
Би могъл поне да ги последва.
Крозиър все още не знае своето местоположение, макар с всеки изминал ден да подозира все по-силно, че са презимували на западния бряг на големия остров североизточно от Крал Уилям, почти на същата ширина като лагера „Ужас“ и самия кораб, макар и на разстояние от стотици мили западно от тях. Ако пожелаеше да се върне на „Ужас“, щеше да му се наложи да прекоси цялата северна част на остров Крал Уилям и да преодолее още двайсет и пет мили по леда до изоставения преди повече от десет месеца кораб.
Крозиър не иска да се връща на „Ужас“.
През последните месеци той беше научил достатъчно за изкуството на оцеляването, за да смята, че е в състояние да намери обратния път до лагер „Спасение“ или дори да се добере до реката на Бак при наличието на достатъчно време, като по пътя ловува и строи ледени къщи или палатки от кожи при появата на неизбежните бури. Може да тръгне след разпръсналите се през това лято хора, месеци след като ги е изоставил, и да намери някакви следи от тях, дори това да отнеме години.