Ако избере този път, Безмълвната ще го последва — той знае, че ще го направи, — дори това да означава смърт за нея и за всичко, заради което сега живее.
Но той няма да я моли да тръгне с него. Ако тръгне на юг след екипажа си, той ще тръгне сам, защото подозира, че въпреки всичките си познания и умения той ще загине по време на търсенето. Ако не умре на леда, сигурно ще получи някакво сериозно нараняване край реката, чието течение трябва да следва на юг. Ако не го убият реката, тежко нараняване или някаква болест, той сигурно ще се срещне с враждебно настроени ескимоси или още по-свирепи индианци още по на юг. Англичаните — особено старите арктически изследователи — са склонни да вярват, че ескимосите са примитивни, но приятелски настроени, добродушни и миролюбиви. Но Крозиър е виждал истината в сънищата си — те са човешки същества, непредсказуеми като всяка една човешка раса, и често грабват оръжията, извършват убийства, а в трудни времена прибягват дори до канибализъм.
Много по-кратък и безопасен маршрут от похода на юг, знае Крозиър, ще е да поеме на изток оттук през замръзналото море, преди паковият лед да започне да се напуква през лятото — ако изобщо се напука, — да ловува и залага капани по време на пътуването, да прекоси полуостров Бутия до източното му крайбрежие и да слезе на север до Фюри Бийч или някой от лагерите на предишните експедиции. Стигне ли до там, той може просто да чака появата на някой китоловен или спасителен кораб. В този случай шансовете да оцелее и да се спаси са отлични.
Но какво ако успее да се върне в цивилизацията… в Англия? Сам. Завинаги ще бъде запомнен като капитана, оставил хората си да умрат. Неизбежно ще го изправят пред военен съд. Каквато и присъда да бъде произнесена, позорът ще остане доживотно наказание за него.
Ала не това го възпира от похода на изток или юг.
Жената до него носи детето му.
От всичките му провали най-силно го измъчва мисълта, че се е провалил като мъж.
Той е почти на петдесет и три години и досега е обичал само веднъж — предлагайки брак на едно разглезено дете, на подлата девойка-жена, която му замая главата, а после го използва за свое удоволствие така, както моряците използват пристанищните проститутки. „Не — мисли си той, — както аз използвах пристанищните проститутки.“
Сега всяка сутрин и често през нощта той се буди до Безмълвната, след като е споделил сънищата й и знае, че тя е видяла неговите. Събужда се, стоплен от тялото й, и чувства реакцията на своето тяло на тази топлина. Всеки ден те излизат на студа и заедно се борят за живота си — използвайки нейните опит и знания, за да ловуват други души, да ядат други души, за да могат техните смъртни души да живеят малко по-дълго.
Тя носи нашето дете. Моето дете.
Но и това няма никакво значение за решението, което трябва да вземе през следващите няколко дни.
Той е почти на петдесет и три години и сега искат от него да повярва в нещо толкова абсурдно, че самата мисъл за него би трябвало да предизвика смях. Карат го — ако разбира правилно говорещата връвчица и сънищата, а той смята, че най-после се е научил — да направи нещо толкова ужасно и болезнено, че ако самото преживяване не го убие, то със сигурност ще го лиши от разсъдък.
Той трябва да повярва, че това безумие, срещу което се надига цялата му същност, представлява правилният път. Той трябва да повярва, че сънищата му — обикновените сънища — и любовта му към тази жена ще го накарат да се откаже от здравия си разум, за да се превърне…
В какво?
Някой и нещо различно.
Докато тегли шейната редом с Безмълвната под небето, изпълнено с наситени цветове, той си напомня, че Франсис Роудън Мойра Крозиър не вярва в нищо.
Или по-точно, ако вярва в нещо, то това е „Левиатана“ на Хобс.
Животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък.
Това не може да бъде отречено от нито един рационален човек. Въпреки сънищата си, главоболието и странното новопоявило се желание да повярва Франсис Крозиър си остава един рационален човек.
Щом един мъж, облечен в смокинг, седящ в отопляваната си с печка на въглища библиотека в лондонската си къща, е в състояние да разбере, че животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък, то как може това да бъде отричано от мъж, който тегли шейна, натоварена със замразено месо и кожи, по безименен остров под свирепо небе към замръзналото море, на хиляди мили от каквото и да било цивилизовано отопление?